Първо българско царство (~632–1018)
-
-
– из Бертинските летописи, Латински извори за българската история, т. II.
-Реч на Стефан Стамболов по повод Берлинския договор,
-8 февруари 1879 г.
-
-„Последенъ стана младиятъ Ст. Стамболовъ.
-Говорътъ му бѣше пламенъ, топълъ и съ чувство. А резонитѣ – не бѣха по-слаби отъ чувствата.
-„Единъ царски ферманъ, г-да, преди осемь години дойде, та съедини българската нация въ едно цѣло подъ жезъла на единъ духовенъ началникъ – Екзарха; тоя ферманъ начърта въ сѫщо време и границитѣ на нашето цѣлокупно българско отечество съ епархиитѣ, които влизаха въ крѫга на България и вѣдомството на Екзархията. Тая Цѣлокупна България бѣ духовно-църковно наше отечество.
-После дойде една европейска международна конференция, въ лицето на която Европа на тая черковно-духовна България утвърди политически-автономнитѣ граници и призна единството на българската нация въ тия граници.
-Най-после дойде руско-турската война и Санъ-Стефанскиятъ договоръ. Въ него както нашата Освободителка, тъй и самата Турция, признаха тия граници на нашето цѣлокупно отечество, като създадоха в тѣхъ една политическа нова, млада държава, наречена Българско Княжество. Но, въ Берлинъ разсѣкоха тая България.
-Разсѣкоха това наше мило, драго, цѣло Отечество на петь части (мрътва тишина).
-Защо ни разсѣкоха на петь кѫса?
-За да ни направятъ повече сакати, повече недѫгави и немощни да ни направятъ да се влачимъ во-вѣки и да прекараме единъ жалъкъ, тежъкъ националенъ, политически и исторически животъ – да бѫдемъ ние политически просяци – божяци и да живѣемъ отъ милостинята, отъ трохитѣ, отъ подаянията политически, отъ благодетелството и кьефоветѣ дипломатически на европейската дипломация, додето бѫдемъ отново поробени.
-Разсѣкоха насъ, младъ, енергиченъ, пъленъ съ жизненость народъ, който въ течение само на десетина години можа̀, има̀ крепката воля и себеотрицание да даде за своята независимость п о в е ч е о т ъ п е т д е с е т ь х и л я д и ж е р т в и – м ѫ ч е н и ц и; насъ, ч и и т о п о л е т а, п ѫ т и щ а, у с о и и к ѫ т и щ а с е п о к р и х а с ъ п е п е л ь, к о с т и и с ъ л з и (общо вълнение и сълзи).
-И сега ни канятъ тѣ да пристѫпимъ – не, да се довлѣчемъ до оная троха, която берлинскитѣ джелати благоволиха да ни подхвърлятъ.
-
-Даватъ ни свобода, а зиматъ здравето ни, лишаватъ ни отъ възможность, отъ условията за животъ.
-Защо ни е намъ тая свобода, когато тя само ще ни напомня нѣкогашното ни крепко, здраво и жизнено тѣло.
-Да просимъ, да се влачимъ и да живѣемъ страдалчески животъ – ний, които имаме бѫдеще, бѫдеще свѣтло, славно, както що имаме и минало свѣтло и славно.
-Не. По-добре е, г-да представители, да бѫдемъ пакъ роби, както бѣхме, но да бѫдемъ една нация въ едно отечество, способни и жизнени да водимъ борба и да прогресираме. Ние искаме – и трѣбва това да го кажемъ високо да ни чуятъ всички: или всички българи свободни да бѫдемъ въ една независима държава, или всички пакъ роби подвластни на Турция. Веригитѣ на робството турско лесно ще съкрушимъ, ако останемъ подъ тая Турция, ако бѫдемъ въ онова положение, въ каквото ни постави цариградската европейска конференция, отколкото сега.
-Где сѫ, г-да представители, где сѫ нашитѣ мили градове: Нишъ, Пиротъ, Враня и Лѣсковецъ? – Дадени на сърбитѣ. Где е Тулча и Добруджа? – Дадени на ромъни. – Где е Одринъ, Солунъ, Дебъръ, Битоля, Охридъ, Скопие, Прилѣпъ, Велесъ, Щипъ и други страни на нашето отечество. Где?
-Где е Пловдивъ, Батакъ, Панагюрище, Сливенъ, Казанлъкъ, Стара-Загора и Карлово – елмазитѣ на нашето отечество? Отцепени отъ насъ чрезъ турски гарнизони!
-Мѫчно. Мѫчно и боли.
-Нека не приемемъ Берлинския договоръ.
-Нека извикаме високо, високо, да ни чуе Европа и нейнитѣ дипломати и владѣтели (и като се обръща към драгоманитѣ, които присѫтствуваха, продължи): „Вие ни сѣкохте безъ да ни викате, безъ да ни изслушате, безъ да ни кажете вината, поради която ни сѣчете, но ние ви казваме: боли, боли и мѫчно. Дайте ни нашето общо отечество, каквото то бѣ опредѣлено отъ вашата конференция в Цариградъ и каквото то бѣ създадено на Сан-Стефанскиятъ договоръ“.
-Ораторътъ спрѣ. Той бѣше бледъ. Залата екна отъ бурни и нескончаеми рѫкоплѣскания.
-Кореспондентите, до които седѣше Тодоръ Шишковъ и превождаше съ сълзи дума по дума речьта на Стамболова, станаха и отидоха при младия ораторъ и топло му стиснаха рѫката.
-Дѣдо Антимъ го повика, пригърна, цѣлуна по челото и каза: „Б ѫ д и б л а г о с л о в е н ъ, м о е ч е д о, о т ъ Б о г а и о т ъ в с и ч к и т ѣ н и с в е т ц и“.
-
-
-Андонов, И. Из спомените ми от турско време; Съединението. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1995, с. 18–20.
-
-
-
+ Реч на Стефан Стамболов по повод Берлинския договор,
+ 8 февруари 1879 г.
+
+ „Последенъ стана младиятъ Ст. Стамболовъ.
+ Говорътъ му бѣше пламенъ, топълъ и съ чувство. А резонитѣ – не бѣха по-слаби отъ чувствата.
+ „Единъ царски ферманъ, г-да, преди осемь години дойде, та съедини българската нация въ едно цѣло подъ жезъла на единъ духовенъ началникъ – Екзарха; тоя ферманъ начърта въ сѫщо време и границитѣ на нашето цѣлокупно българско отечество съ епархиитѣ, които влизаха въ крѫга на България и вѣдомството на Екзархията. Тая Цѣлокупна България бѣ духовно-църковно наше отечество.
+ После дойде една европейска международна конференция, въ лицето на която Европа на тая черковно-духовна България утвърди политически-автономнитѣ граници и призна единството на българската нация въ тия граници.
+
+ Най-после дойде руско-турската война и Санъ-Стефанскиятъ договоръ. Въ него както нашата Освободителка, тъй и самата Турция, признаха тия граници на нашето цѣлокупно отечество, като създадоха в тѣхъ една политическа нова, млада държава, наречена Българско Княжество. Но, въ Берлинъ разсѣкоха тая България.
+ Разсѣкоха това наше мило, драго, цѣло Отечество на петь части (мрътва тишина).
+ Защо ни разсѣкоха на петь кѫса?
+ За да ни направятъ повече сакати, повече недѫгави и немощни да ни направятъ да се влачимъ во-вѣки и да прекараме единъ жалъкъ, тежъкъ националенъ, политически и исторически животъ – да бѫдемъ ние политически просяци – божяци и да живѣемъ отъ милостинята, отъ трохитѣ, отъ подаянията политически, отъ благодетелството и кьефоветѣ дипломатически на европейската дипломация, додето бѫдемъ отново поробени.
+ Разсѣкоха насъ, младъ, енергиченъ, пъленъ съ жизненость народъ, който въ течение само на десетина години можа̀, има̀ крепката воля и себеотрицание да даде за своята независимость п о в е ч е о т ъ п е т д е с е т ь х и л я д и ж е р т в и – м ѫ ч е н и ц и; насъ, ч и и т о п о л е т а, п ѫ т и щ а, у с о и и к ѫ т и щ а с е п о к р и х а с ъ п е п е л ь, к о с т и и с ъ л з и (общо вълнение и сълзи).
+ И сега ни канятъ тѣ да пристѫпимъ – не, да се довлѣчемъ до оная троха, която берлинскитѣ джелати благоволиха да ни подхвърлятъ.
+ Не. Ние имаме право; ние искаме да си останемъ здрави. Ние имаме право и ние искаме да ни оставятъ рѫцетѣ, краката и другитѣ части цѣли и невредими;
+ ние искаме да остане нашиятъ националенъ организъмъ цѣлъ, не осакатенъ.
+ Даватъ ни свобода, а зиматъ здравето ни, лишаватъ ни отъ възможность, отъ условията за животъ.
+ Защо ни е намъ тая свобода, когато тя само ще ни напомня нѣкогашното ни крепко, здраво и жизнено тѣло.
+
+ Да просимъ, да се влачимъ и да живѣемъ страдалчески животъ – ний, които имаме бѫдеще, бѫдеще свѣтло, славно, както що имаме и минало свѣтло и славно.
+ Не. По-добре е, г-да представители, да бѫдемъ пакъ роби, както бѣхме, но да бѫдемъ една нация въ едно отечество, способни и жизнени да водимъ борба и да прогресираме. Ние искаме – и трѣбва това да го кажемъ високо да ни чуятъ всички: или всички българи свободни да бѫдемъ въ една независима държава, или всички пакъ роби подвластни на Турция. Веригитѣ на робството турско лесно ще съкрушимъ, ако останемъ подъ тая Турция, ако бѫдемъ въ онова положение, въ каквото ни постави цариградската европейска конференция, отколкото сега.
+ Где сѫ, г-да представители, где сѫ нашитѣ мили градове: Нишъ, Пиротъ, Враня и Лѣсковецъ? – Дадени на сърбитѣ. Где е Тулча и Добруджа? – Дадени на ромъни. – Где е Одринъ, Солунъ, Дебъръ, Битоля, Охридъ, Скопие, Прилѣпъ, Велесъ, Щипъ и други страни на нашето отечество. Где?
+ Где е Пловдивъ, Батакъ, Панагюрище, Сливенъ, Казанлъкъ, Стара-Загора и Карлово – елмазитѣ на нашето отечество? Отцепени отъ насъ чрезъ турски гарнизони!
+
+ Мѫчно. Мѫчно и боли.
+ Нека не приемемъ Берлинския договоръ.
+ Нека извикаме високо, високо, да ни чуе Европа и нейнитѣ дипломати и владѣтели (и като се обръща към драгоманитѣ, които присѫтствуваха, продължи): „Вие ни сѣкохте безъ да ни викате, безъ да ни изслушате, безъ да ни кажете вината, поради която ни сѣчете, но ние ви казваме: боли, боли и мѫчно. Дайте ни нашето общо отечество, каквото то бѣ опредѣлено отъ вашата конференция в Цариградъ и каквото то бѣ създадено на Сан-Стефанскиятъ договоръ“.
+ Ораторътъ спрѣ. Той бѣше бледъ. Залата екна отъ бурни и нескончаеми рѫкоплѣскания.
+ Кореспондентите, до които седѣше Тодоръ Шишковъ и превождаше съ сълзи дума по дума речьта на Стамболова, станаха и отидоха при младия ораторъ и топло му стиснаха рѫката.
+ Дѣдо Антимъ го повика, пригърна, цѣлуна по челото и каза: „Б ѫ д и б л а г о с л о в е н ъ, м о е ч е д о, о т ъ Б о г а и о т ъ в с и ч к и т ѣ н и с в е т ц и“.
+
ℹ️ Страницата е в ход на разработка, но едновременно с това – достъпна за посетители.
Ел. поща за връзка: v.dechk@gmail.com
✉️ Ел. поща за връзка: v.dechk@gmail.com
В последните години традиционният български израз „турско робство“ бива отричан и подлаган на нападки. Противниците на това понятие го обвързват с представата за робовладелство – лишаване от лична свобода, подлагане на принудителен труд без възмездие. Макар в Османската империя действително да е имало робовладелство, това не е уместен отговор на критиците, тъй като то не е било над целия български народ, а в отделни случаи. Ключът за разрешаването на въпроса е да разберем, че в българския език думата робство има един по-различен и стар смисъл, а именно „угнетено положение на народ под чужда власт“. Това значение на думата е посочено и в Речника на българския език на БАН, и е използвано често в традицията на стария българския език през Средновековието и Възраждането, а и след това. Например в Съборника на цар Борил (1211 г.) пише следното: „На цар Иван Асен Белгун, който освободи българския род от гръцкото робство (ѿ рабо́ты грьчьскїе), вечна му памет“. В старобългарския превод на Библията пък се говори за египетско робство над евреите: „И Аз чух как синовете Израилеви, които египтяните поробиха (и҆́мже є҆гѵ́птѧне порабо́тиша и҆́хъ), стенат...“ (Изход 6:5); „Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството (ѿ до́мꙋ рабо́ты);“ (Изход 20:2). Филистимецът Голиат предизвиква евреите, казвайки: „Изберете си един човек, и нека слезе при мене; ако той може да се бие с мене и ме убие, ние ще ви бъдем роби; ако пък аз го надвия и го убия, вие ще ни бъдете роби и ще ни служите“. „Робски“ става народът, който загуби битката. Византийският летописец Теофан Изповедник свидетелства за следния случай в Първото българско царство при управлението на Сабин: „Когато Сабин изпратил пратеници при императора и поискал да сключи мир, българите направили събор и се противопоставили твърдо на Сабин, казвайки: „Чрез тебе България ще бъде поробена от ромеите“ (ГИБИ, том III). Всъщност думата „робство“ има общ корен с „работа“ – „роб“ или „раб“ – с приблизително значение „слуга“. Ярък пример за употребата на думата „робство“ в това значение е и св. Паисий Хилендарски в своята „История славянобългарска“ (1762 г.): „Понякога гърците ги побеждавали и искали да ги покорят под своя власт, но Бог отново издигал силни и храбри царе у българите и тъй те пак побеждавали и освобождавали своя български народ от гръцко и римско поробване…“; „По това време в 1170 г. в Търново бил патриарх свети Йоан. Виждал лошото отношение на гърците към българите и плакал и молел Бога със сълзи да ги избави от гръцкото робство. И явил му се светият великомъченик Димитрий.“; „Но турците по Божия воля в това време надвили и взели Търновград и поробили и завладели цяла България. Оттогава и досега те държат в робство и угнетяват българската земя“.
Знаейки всичко това, следва да заключим, че няма нищо смущаващо в използването на словосъчетанието „турско робство“, което точно описва състоянието на българите в Османската империя, използвайки класическа българска изразност.
Произход и поселения на българите
Св. св. Кирил и Методий и старобългарският език
- Произход и поселения на българите
Св. св. Кирил и Методий и старобългарският език
Писателят Боян Болгар летял със самолет за някаква страна. Един от пътниците до него бил монголец. Дългото пътуване отегчило писателя и той разтворил книга. Монголецът надникнал в текста и заговорил на руски. Когато Боян Болгар пояснил, че е българин, спътникът му се втренчил в него и със застинала във въздуха ръка запитал:
diff --git a/s/kim/venelin-cs/index.html b/s/kim/venelin-cs/index.html
index 878509e..15d8e39 100644
--- a/s/kim/venelin-cs/index.html
+++ b/s/kim/venelin-cs/index.html
@@ -1,11 +1,11 @@
@@ -72,7 +71,6 @@
Общението с Бога обаче не се състои само в молитвата. Не някой друг, а Сам Господ Иисус Христос е установил църковните тайнства, в които по неведом за нас начин биваме осенявани от Божията благодат (сила). Такова е например Светото кръщение, за което Господ казва: „ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие“. Тези тайнства са свещени обреди, които само свещеникът може да извършва. Тоест без свещеника не можем да имаме спасение! Това не е измислено от някого си през V, X, или XV век, а има своето основание още от началото на истинската вяра, още от Стария Завет – свещеници Божии са например Мелхиседек, Моисей, Аарон и техните наследници. В Стария Завет сред евреите имало строго определено свещеноначалие и само свещениците и левитите можели да служат в Соломоновия храм и да извършват жертвите. Още в Древен Израил е имало нужда от „попове“. Необходимостта от Божии избраници се вижда също в пророческото служение. Присъствието на свещени чинове се вижда и в Новия Завет, където многократно се говори за епископи, презвитери (свещеници) и дякони. Свещените чинове са засвидетелствани и сред първите ученици на апостолите и дори на Самия Христос, като например св. Игнатий, епископ Антиохийски (където за първи път Христовите ученици се наричат християни), св. Лазар Четверодневният (станал впоследствие епископ), св. Поликарп, епископ Смирненски, св. Иаков, брат Господен (Йерусалимски епископ) и безброй други.
