„Само“ за нашето семейство ли се молим, като го споменаваме в молитвите си? Проява на „фамилизъм“ и „ксεнофобия“ ли да се молим за семейството си? Ако се молим дори за еретиците, как може да не се молим за нашия народ? Дори св. ап. Павел се моли за своите сънародници по плът – израилтяните, които са отхвърлили Христа: „Истина говоря в Христа, не лъжа, – свидетелствува ми моята съвест чрез Духа Светаго, – че ми е голяма скръб и непрестанна мъка на сърце; молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът, които са израилтяни, на които принадлежи осиновяване и слава, завети и законоположения, богослужение и обещания;“ (Рим. 9:1–4).
Като обобщение може да се каже, че съществуват три възгледа за отношението към народа сред църковните люде:
-
+
Двете крайности:
1. Родоотстъпничество или отричане (гностически възглед)
2. Издигане като идол над вярата в Бога (езически възглед)
Когато говорим за родолюбието в православна светлина, трябва да обърнем внимание на понятието „национализъм“ и различните представи, обвързани с него. Днес често то се използва с отрицателен оттенък, сякаш в него има нездрав стремеж за потисничество над други, самопревъзнасяне или нещо изкуствено. В действителност обаче национализмът (от лат. natio „народ“) възниква като историческо движение, основано на действителните народи и естественото родолюбие, целящо отстояването на своя народ, а не господство и потисничество над другите. Същинският национализъм се проявява особено силно през XIX в. в условията на господство на няколко империи над цялата палитра от народи на европейския континент (а и колониите извън него) – Османска, Австрийска, Руска и т.н. Така например само в Австрийската империя влизат големи части от седем (!) славянски народа, освен останалите. „Национализмът“, т.е. народното движение, целяло освобождаването на тези народи и създаването им на собствени държави, където няма да бъдат потискани чрез забрани за техния език и пр. Подобно на човек, който се застъпва за семейството си, когато то бива потискано – това е отстояване, а не самопревъзнасяне. Под влияние на част от развитието на западноевропейската история някои приемат, че идеята за собствена държава на всеки народ е явление на Новото време, но историята ни доказва точно обратното. Така например византийските летописи (Никита Хоният, XIII в. – посочка) свидетелстват, че царете Асен и Петър, след като възстановили Българското царство, нямало да се спрат, докато не обединят всички българи под една власт. Историята на древните царства – Египетско, Асирийско, Вавилонско, Израилско, Персийско – започва като история на един народ, който основава своя държава, а чак впоследствие, поради голямата си мощ, налага властта си и над други народи. Това означава – съвсем естествено – че империализмът, или явлението една държава да управлява много народи, е вследствие на развитие, а не първоначалното състояние. Най-често в тези случаи управленският фактор се превръща в самоцел и започва да потиска народите с цел укрепване на положението си. С империализма се свързва идеята, че един народ трябва да превзема и потиска други народи – тук вече е нездравото народностното самопревъзнасяне.
+Когато говорим за родолюбието в православна светлина, трябва да обърнем внимание на понятието „национализъм“ и различните представи, обвързани с него. Днес често то се използва с отрицателен оттенък, сякаш в него има нездрав стремеж за потисничество над други, самопревъзнасяне или нещо изкуствено. В действителност обаче национализмът (от лат. natio „народ“) възниква като историческо движение, основано на действителните народи и естественото родолюбие, целящо отстояването на своя народ, а не господство и потисничество над другите. Същинският национализъм се проявява особено силно през XIX в. в условията на господство на няколко империи над цялата палитра от народи на европейския континент (а и колониите извън него) – Османска, Австрийска, Руска и т.н. Така например само в Австрийската империя влизат големи части от седем (!) славянски народа, освен останалите. „Национализмът“, т.е. народното движение, целяло освобождаването на тези народи и създаването им на собствени държави, където няма да бъдат потискани чрез забрани за техния език и пр. Подобно на човек, който се застъпва за семейството си, когато то бива потискано – това е отстояване, а не самопревъзнасяне. Под влияние на част от развитието на западноевропейската история някои приемат, че идеята за собствена държава на всеки народ е явление на Новото време, но историята ни доказва точно обратното. Така например византийските летописи (Никита Хониат, XIII в. – посочка) свидетелстват, че царете Асен и Петър, след като възстановили Българското царство, нямало да се спрат, докато не обединят всички българи под една власт. Историята на древните царства – Египетско, Асирийско, Вавилонско, Израилско, Персийско – започва като история на един народ, който основава своя държава, а чак впоследствие, поради голямата си мощ, налага властта си и над други народи. Това означава – съвсем естествено – че империализмът, или явлението една държава да управлява много народи, е вследствие на развитие, а не първоначалното състояние. Най-често в тези случаи управленският фактор се превръща в самоцел и започва да потиска народите с цел укрепване на положението си. С империализма се свързва идеята, че един народ трябва да превзема и потиска други народи – тук вече е нездравото народностното самопревъзнасяне.
И тъй, правилните определения за понятията са следните:
Национализъм (родолюбие) – убеждението, че човек трябва да обича и самоотвержено отстоява собствения си народ, както обича семейството си.