Други

+
+

Поклонническо пособие (на руски) – светини и история на България – Васил Дечков

Правилен ли е изразът „турско робство“? – Братя Дечкови

🔧 Списък на българските царе – Васил Дечков

Цар Симеон I Велики (893–927) – Васил Дечков

+ +

+ + diff --git a/s/drugi/robstvo/index.html b/s/drugi/robstvo/index.html new file mode 100644 index 0000000..2782ae8 --- /dev/null +++ b/s/drugi/robstvo/index.html @@ -0,0 +1,21 @@ + + + + + + + Турско робство | Българска старина + + + + + ⬅️назад
+

Правилен ли е изразът „турско робство“?

Братя Дечкови

В последните години традиционният български израз „турско робство“ бива отричан и подлаган на нападки. Противниците на това понятие го обвързват с представата за робовладелство – лишаване от лична свобода, подлагане на принудителен труд без възмездие. Макар в Османската империя действително да е имало робовладелство, това не е уместен отговор на критиците, тъй като то не е било над целия български народ, а в отделни случаи. Ключът за разрешаването на въпроса е да разберем, че в българския език думата робство има един по-различен и стар смисъл, а именно „угнетено положение на народ под чужда власт“. Това значение на думата е посочено и в Речника на българския език на БАН, и е използвано често в традицията на стария българския език през Средновековието и Възраждането, а и след това. Например в Съборника на цар Борил (1211 г.) пише следното: „На цар Иван Асен Белгун, който освободи българския род от гръцкото робство (ѿ рабо́ты грьчьскїе), вечна му памет“. В старобългарския превод на Библията пък се говори за египетско робство над евреите: „И Аз чух как синовете Израилеви, които египтяните поробиха (и҆́мже є҆гѵ́птѧне порабо́тиша и҆́хъ), стенат...“ (Изход 6:5); „Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството (ѿ до́мꙋ рабо́ты);“ (Изход 20:2). Филистимецът Голиат предизвиква евреите, казвайки: „Изберете си един човек, и нека слезе при мене; ако той може да се бие с мене и ме убие, ние ще ви бъдем роби; ако пък аз го надвия и го убия, вие ще ни бъдете роби и ще ни служите“. „Робски“ става народът, който загуби битката. Византийският летописец Теофан Изповедник свидетелства за следния случай в Първото българско царство при управлението на Сабин: „Когато Сабин изпратил пратеници при императора и поискал да сключи мир, българите направили събор и се противопоставили твърдо на Сабин, казвайки: „Чрез тебе България ще бъде поробена от ромеите“ (ГИБИ, том III). Всъщност думата „робство“ има общ корен с „работа“ – „роб“ или „раб“ – с приблизително значение „слуга“. Ярък пример за употребата на думата „робство“ в това значение е и св. Паисий Хилендарски в своята „История славянобългарска“ (1762 г.): „Понякога гърците ги побеждавали и искали да ги покорят под своя власт, но Бог отново издигал силни и храбри царе у българите и тъй те пак побеждавали и освобождавали своя български народ от гръцко и римско поробване…“; „По това време в 1170 г. в Търново бил патриарх свети Йоан. Виждал лошото отношение на гърците към българите и плакал и молел Бога със сълзи да ги избави от гръцкото робство. И явил му се светият великомъченик Димитрий.“; „Но турците по Божия воля в това време надвили и взели Търновград и поробили и завладели цяла България. Оттогава и досега те държат в робство и угнетяват българската земя“.

Знаейки всичко това, следва да заключим, че няма нищо смущаващо в използването на словосъчетанието „турско робство“, което точно описва състоянието на българите в Османската империя, използвайки класическа българска изразност.

+ + diff --git a/s/drugi/simeon/index.html b/s/drugi/simeon/index.html new file mode 100644 index 0000000..372498f --- /dev/null +++ b/s/drugi/simeon/index.html @@ -0,0 +1,49 @@ + + + + + + + + Цар Симеон Велики | Българска старина + + + + + +

Цар Симеон I Велики (893–927)

изпитна работа по История на Средновековна България

Васил Дечков

+ +

+
+

+ +
+ +

15.02.2025 г.

1. Първоизточници

Сред първоизточниците за живота и управлението на цар Симеон Велики са: личните му писма (преписка) с византийския император Роман Лакапин, с цариградския патриарх Николай Мистик и Лъв Магистър; старобългарските съчинения на св. Йоан Екзарх и еп. Константин Преславски (IX–X в.); старобългарско похвално слово за цар Симеон; Български апокрифен летопис (XI в.); летописът на св. Симеон Логотет (който е преведен и на старобългарски език).

+ +

2. Възцаряване и ранни години

Св. цар Борис-Михаил имал четирима синове и две дъщери: Владимир, с прозвището „Расате“ (от местността Рас, където воювал със сърбите), Гавриил, Симеон, Яков, Евпраксия, Анна. Първоначално го наследил Владимир, който се опитал да върне езическата вяра към старите богове като Перун, Сварог и Даждбог (засвидетелствани сред българите в старобългарските преводи на Александрията и Йоан Малала – IX-X в). По свидетелство на абат Регино, Борис временно напуснал манастира, свалил Владимир и на негово място поставил Симеон. В „Чудото на св. Георги с българина“ се казва накратко, че Владимир бил изместен от Симеон „по благоволение Божие и Михаилово“. Абат Регино (?) споменава, че Борис „събрал цялото Царство“ и въз основа на тези думи В. Златарски развива тезата си за проведен тогава църковно-народен събор. Към решенията на този предполагаем събор се приписват най-важните тогавашни промени в България: Владимир е свален и на неговото място се възкачва Симеон; столицата се премества от Плиска в Преслав (който според Бълг. апокрифен летопис се строял 28 години); старобългарският език е приет като църковен и държавен.

+ +

3. Християнска книжовна дейност

Цар Симеон напълно разгръща посятото от баща му Борис дело на християнска просвета и старобългарска книжовност. В това време в България действат учениците на св. св. Кирил и Методий, напр. св. Климент и Наум. Обхватът на тази дейност е описан в статията на руския игумен Йоан Економцев „Златният век на Симеон и староруската култура“. Преведена е цялата византийска книжнина, цялото Православие – всички най-известни класически отци на Православието като св. Василий Велики, св. Атанасий Велики, св. Йоан Дамаскин. Създават се собствени произведения като „За буквите“, „Шестоднев“ и много църковни служби и слова. Неслучайно съвременниците на Симеон го наричат „Христолюбец“, „книголюбец“ и дори „миролюбец“, „ратник на мира“. Съществува сведение от руски летопис, макар и по-късно, според което цар Симеон изпраща български книжовници с книги на новопокръстения руски княз Владимир. Така или иначе, русите приемат старобългарските свещени книги.

+ +

4. Военно-държавна дейност

Цар Симеон е не по-малко знаменит във военното дело. По време на неговото управление България обхваща обширните земи между Термопилите и Дон, и между Цариград и Седмиградско (три морета). Той завладява Сърбия и Тракия, и окончателно утвърждава властта в дн. Гърция (вкл. Епир и Тесалия), където имало българско население. Най-знаковото му сражение е това при р. Ахелой от 917 г., където ромеите са разгромени. Царят опитва да превземе и Константинопол, но не успява, поради неуспеха на съюза с арабите. Това го лишава от подкрепа по море (кораби). Някои историци разделят управлението му на два етапа: 1) м/у 893–913 г., когато е княз (кънѧѕь) и 2) м/у 913–927, отличаващи се с т.нар. „имперска идея“. От 913 г. Симеон се нарича „цар на българи и ромеи“ (βασιλεὺς τῶν βουλγάρων καὶ ῥωμαίων), което не е признато от ромеите, както казва имп. Роман Лакапин: „На кои ромеи се наричаш ти цар? На поробените от теб ли?...“ Не е ясно също дали и за какво патриарх Николай е посветил Симеон при идването му в Цариград: според едни учени – само го е благословил, според други – го е коронясал за кесар (а не за император), според трети – го е венчал за император (=цар, василевс). Неясен е самият жест със свалянето на епитропия (омофора?) и описанието му.

+ +

5. Заключение

Симеон е един от великите български царе. Той има значим принос в християнската българска култура, повлияла на света и широко навлязла именно в Източна Европа, – сред славяните.

+ + +
+

+ + diff --git a/s/drugi/tsare/index.html b/s/drugi/tsare/index.html new file mode 100644 index 0000000..9ed8ed3 --- /dev/null +++ b/s/drugi/tsare/index.html @@ -0,0 +1,149 @@ + + + + + + + +Български царе | Българска старина + + + +⬅️назад
+ +

🔧 Български царе

Васил Дечков

+ +

Древна България

Атила

Ирник

Гостун (племена)

Кубрат

+ +

I Царство

Безмер/Исперих

Св. Тервел

Криза

Кардам

Крум

Мортаг

Енравота/Маломир

Пресиян

Св. цар Борис I

(Владимир Расате)

+ +

Симеон

+ Тук можеш да сложиш кратко описание, години на управление, + важни събития, цитат — каквото решиш. +

+ +

Св. Петър

+ Място за текст, снимка, връзка, бележка и т.н. +

+ +

Пленимир

Борис II

Роман

Комитовци (области): св. цар Давид Български

Самуил

Радомир Гавриил

Св. Йоан/Иван Владимир

Йоан/Иван Владислав

(Пресиян II)

+ +

Гръцко робство

Делян (Петър II)

Константин Бодин (Петър III)

+ +

II Царство

Теодор Петър IV и Иван Асен (Ясен) I

Иваница (Калоян)

Борил

Иван Асен II

Калиман I Асен

Криза

Константин Тих-Асен

Михаил II Асен

Криза

Теодор Светослав (Тертер)

Михаил III Шишман

Иван Александър и синове

Търново: Иван Шишман

Видин: Иван Срацимир

(Константин и Фружин)

+ +

III Царство

Княз Александър I Батенберг

Цар Фердинанд

Цар Борис III

Цар Симеон II

+ + + diff --git a/s/index.html b/s/index.html new file mode 100644 index 0000000..a6715b9 --- /dev/null +++ b/s/index.html @@ -0,0 +1,31 @@ + + + + + + + + + Статии + + + + ⬅️назад
+

Статии

+
+

Теми:

Произход и поселения на българите

Св. св. Кирил и Методий и старобългарският език

Юрий Венелин

Православие

Други

+ +

+ + diff --git a/s/kim/index.html b/s/kim/index.html new file mode 100644 index 0000000..3fc4c90 --- /dev/null +++ b/s/kim/index.html @@ -0,0 +1,38 @@ + + + + + + + + + Статии + + + + ⬅️назад
+

Св. св. Кирил и Методий и старобългарският език

+
+

Юрий Венелин за църковнославянския език – Григорий Венедиктов

Исторически свидетелства, че Кирило-Методиевият език е български – Васил Дечков

+ Атон като средище на български книжовни реформи + – Васил Дечков +

+ + Работата разглежда старобългарското книжовно обновление на Света гора Атонска през XIII-XIV в., легнало в основата на правописно-книжовното преустройство на св. Патриарх Евтимий, което от своя страна придало облика на последващите църковнославянски преписи и издания до наши дни. Писателят се стреми да използва достъпен език и родна българска изразност, за сметка на хитрите, чужди книжни думи, с цел разбиране на написаното, и противопоставяне на появилата се в старобългаристиката наклонност към превъзнасяне и чуждопоклонство. + +

Проф. Александър Милев – виден български филолог – Васил Дечков

Родолюбието на светите братя Кирил и Методий – бл. Теофилакт Български (XI в.)

Поклон пред българската писменост – Станко Михайлов

Сведения за Черноризец Храбър и „За буквите“ – Васил Дечков

+ +

+ + diff --git a/s/kim/k&m-rodolub/index.html b/s/kim/k&m-rodolub/index.html new file mode 100644 index 0000000..79beffe --- /dev/null +++ b/s/kim/k&m-rodolub/index.html @@ -0,0 +1,29 @@ + + + + + + + + Родолюбието на светите братя Кирил и Методий | Българска старина + + + + ⬅️назад
+

Родолюбието на светите братя Кирил и Методий

Откъс из „Пространно житие на св. Климент Охридски“, написано от бл. Теофилакт Охридски (XI в.)

+ + +

II 5. „Понеже славянският, сиреч българският народ (τὸ τῶν Σθλοβενῶν γένος εἴτʹ οὖν Βουλγάρων) не разбирал Писанията, изложени на гръцки език, светците [Кирил и Методий] смятали това за най-голяма загуба и намирали основание за своята безутешна скръб в това, че светилникът на Писанията не се пали в тъмната страна (2 Петр. 1:19) на българите. Те тъгували и страдали до отказ от живота“.

+ +

6. И така, какво правят? Обърнали се към Утешителя, чийто пръв дар са езиците и помощта на словото (Деян. 2:4), и измолили от Него тази благодат – да изнамерят азбуката, която съответствува на звуковете на българския език (Βουλγάρου γλώττης), и да могат да преведат Божествените Писания на езика на народа (си). И наистина, като се предали на строг пост и продължителна молитва, на омаломощаване на тялото си и на съкрушаване и смиряване на душата си, те постигнали желаното“.

+ +

7. И така те получили благодатта на Духа като готово утро (Осия 6:3) и светлина на знание се разляла над праведниците (Псал. 96:11; Псал. 111:4), и свързаната с това радост разпръснала по-първата им скръб. След като получили този желан дар, те изнамерили славянските писмена (τὰ Σθλοβενικὰ γράμματα), превели боговдъхновените Писания от гръцки на български език (ἐκ τῆς ἑλλάδος γλώττης εἰς τὴν Βουλγαρικήν) и се погрижили да предадат божествените знания на по-способните от учениците си. И мнозина пили от този учителен извор, между които избрани и първи били Горазд, Климент, Наум, Ангеларий и Сава“.

+ +

IV 16. „Този Борис (Βορίσης) изобщо бил и с много здрав ум и бил склонен към доброто. При него и българският народ започнал да се просвещава и удостоява с божественото кръщение. Кирил и Методий видели, че има много вярващи и че много Божии чеда се раждат чрез вода и дух (Йоан 3:5), но че те са напълно лишени от духовна храна. Затова светците изнамерили азбуката, както казахме, и превели Писанията на български език (ἐπὶ τὸ Βουλγαρικὸν)...“.

+ +

+ + diff --git a/s/kim/k&m-starobg/index.html b/s/kim/k&m-starobg/index.html new file mode 100644 index 0000000..a4098ac --- /dev/null +++ b/s/kim/k&m-starobg/index.html @@ -0,0 +1,262 @@ + + + + + + + + Исторически свидетелства, че Кирило-Методиевият език е български + + + + + ⬅️назад
+

+ +

Исторически свидетелства, че Кирило-Методиевият (църковният или старият славянски) език е БЪЛГАРСКИ

+ Васил Дечков
+

+ + +

24.05.2024 г.

Посвещава се на светите равноапостолни славянобългарски* просветители Методий и Кирил.

+ +

Честит празник на светите братя Кирил и Методий, на българската просвета и култура, и на славянската писменост!

+ +

В езикознанието отдавна е признато, че езикът на светите братя Кирил и Методий, т.е. църковният или старият славянски, е именно български език. Между учените езиковеди, които изтъкват единството между особеностите на древния и новия български език са Юрий И. Венелин, Александър Х. Востоков, Павел Й. Шафарик, Август Шлайхер, Мартин Хатала и Леополд Гайтлер. И до днес обаче битуват някои частични заблуди в различни прослойки на Запад и в Русия, които имат нужда от разобличение и разяснение. Така самият Востоков, макар да признава българската принадлежност на езика, въвежда подвеждащото понятие „старославянский“, което и до днес е общоприето в Русия, за сметка на използваното от Венелин „древнеболгарский“ (старобългарски). Понятието на Востоков насочва към грешната мисъл, че този език някога е бил говорен от всички славяни и отговаря на особеностите на всички славянски езици, а не само на един определен славянски народ и език – българския. И до ден днешен в някои руски среди звучат твърдения от рода на това, че езикът на светите братя не е бил наричан никога български, а единствено славянски, което също подрива истината за изконнобългарското му естество. Целта на изследването ми е да разгледа и докаже въпроса за българската принадлежност на Кирило-Методиевия език от гледна точка не на езикознанието, а на историята. Важно е да се отбележи, че това не е езиковедски труд, в който се разглеждат самите черти на езика, а историко-извороведска статия. В нея се възприема като аксиома вече доказаното в славистиката българско естество на езика, и въз основа на него се разглежда възприятието му в историческите източници. На такъв труд досега не съм се натъквал.

Съдържание: +

I Старобългарски източници

+ 1. Св. Йоан Екзарх – „Шестоднев“ (IX–X в.)
+ 2. „Разумник“, старобългарски апокриф (XI-XII в.)
+ 3. Борилов съборник (1211 г.)
+ 4. Служба на св. Кирил от Скопски месецослов (XIII в.)
+ 5. Приписка към Осмогласник Sinaiticus Slavicus 19 (XIV в.)
+ 6. Григорий Цамблак – Похвално слово за св. Евтимий Търновски (нач. XV в.)
+ 7. Второ житие на св. Наум Охридски (неизв. възникване)
+ 8. Летописно „Сказание“ от ръкопис Служебник (XII–XIII в.)
+ 9. „Сказание за превода на Свещеното Писание“ (неизв. възникване) + II Гръцки източници
+ 1. Пространно житие на св. Климент Охридски (XI в.)
+ 2. Кратко житие на св. Климент Охридски (нач. XIII в.)
+ 3. Трето житие на св. Наум Охридски (неизв. възникване)
+ 4. Пространно гръцко житие на свети Наум Охридски (неизв. възникване) + III Други славянски източници
+ 1. Моравски: Градищенски летопис (XII в.)
+ 2. Малоруски: Пересопнѝцко Благовестие (XVI в.) + IV Арабски източник
+ 1. Ал-Бекри – „Книга за пътища и страни“ (сведения от Ибрахим, син на Якуба) +

+ +

I Старобългарски източници:

1) Св. Йоан Екзарх, „Шестоднев“ (м/у 893–913 г.), из Слово за втория ден:

+ +

„Нека главата ти бъде горното небе, а преградата, която е над езика, е второто небе. Затова елините го наричат ураниск, т.е. небце, а по български се нарича „лалоцы“^[1]^[2]^[3].

+ +

Освен че присъства в старобългарския език, „лалоцы“ е добре известна славянска дума, която е налична в сръбски, хърватски, руски, чешки, полски и пр.^[4]

+ +

2) „Разумник“, старобългарски апокриф (XI-XII в.)

+ +

„Кой изнамери българската книга? Кирил Философ“^[5].

+ +

3) Борилов съборник (1211 г.):

+ +

„На Кирила Философа, който преведе Божественото Писание от гръцки език на български (ѿ грьчьскаго е̑зы́ка на бльга́рскыи) и просвети българския род, новият втори апостол, (...), вечна му памет. На неговия брат Методия, архиепископ на Моравия Панонска, тъй като и той много се потруди за славянската книга, вечна му памет“^[6].

+ +

„И след това благочестивият цар Борил заповяда да се преведе от гръцки на неговия български език съборникът (ѿ гръчьскаго на блъгарскыи свои ѧ̑зыкь)“^[7].

+ +

4) Из служба на св. Кирил от Скопски месецослов, XIII в. – седален гл. 8., след 3. песен

+ +

„… и книгами бльгарскыми проиде . и до Рима же дошедь“^[8]

+ +

Превод: „Като заря светла възсия; и просвети вселената, и еретиците прогонваше; след като потърси на изток и на запад; и на север и юг, проповядваше на всички страни и говореше езиците на всички; и с книгите български тръгна, стигна и до Рим, и тук като пре(д)стави тялото си, блаженне, предаде твоя дух в ръцете Господни; бидейки учител на благоверието, Кириле премъдри, молѝ Христа Бога да ни подаде опрощение на греховете“^[9].

+ +

5) Приписка от свещеномонах Методий (XIV в.) към Осмогласник (Октоих) Sinaiticus Slavicus 19 (Синайски манастир „Света Екатерина“), л. 217а-217б ^[10].

+ +

„… трꙋди же и҆ иꙁлѡжениа прѣпоⷣбнааго ѡц҃а нашего і҆ѡ҇ старⸯца · прѣложивⸯшаго иꙁъ гръчьскыⷯ въ блъгарⸯскыи нашъ ѧзыкъ · сїа и҆ꙁбравⸯшꙋ въ ст҃ои горѣ аѳонⸯстѣи · и лаврѣ бг҃оноснааго ѡ҆ц҃а наше҇ⷢ аѳанасїа ჻ любовїѧ и҆ желанїемъ, и҆ блгⷣтиѧ ст҃го дх҃а · прѣложи и҆ и҆списа кнїгы, и҆хже и҆мена ꙁⷣе · “

+ +

„… трудовете и изложенията на преподобния наш отец Йоан Старец, който подбра и преведе от гръцки на българския наш език в Света гора Атонска и в лаврата на богоносния наш отец Атанасия. С любов и желание, и с благодатта на Светия Дух, преведе и написа книгите, чиито имена са тук:...“^[11].

+ +

6) Григорий Цамблак (нач. XV в.) – Похвално слово за св. Евтимий Търновски:

+ +

„Но какво вършеше [Евтимий]? Превеждаше божествените книги от еладски език на български (ѿ єлладскаго ѧзыка на блъгарскыи)^[12]. И никой, който ме слуша да казвам това, да не мисли, че се отклонявам от истината, понеже българските книги са твърде стари поради многото си години и понеже съществуват още от самото начало на покръстването на народа, па и защото тъкмо тези книги е изучавал и този велик между светците мъж, който достигна даже до наши дни^[13]. (...) Защото кой народ, сроден с българския по реч, не прие неговите писания, неговите учения, труда и потта на този, който вместо с нозе да разнася евангелската проповед, си служеше с ръка, и вместо с апостолски мрежи – с перо, и така извличаше спасяемите от дълбочината на невежеството“^[14].

+ +

7) Второ житие на св. Наум (неизвестно време на възникване, запазеният ръкопис е от XVI в.^[15])

+ +

„И така, като пееха Божествената литургия, [папата] пострига Константина Философа в иночество, като го нарече Кирил, и го постави за свещеник, а Методия ръкоположи за архиепископ на Моравия и цяла Панония. След извършването на Литургията над всички книги, преведени от гръцки на български език (прѣводиміе отⸯ грьчьскы вь блъгарⸯскыи еꙁыкъ…^[16]), [папата] ги показа на всички, понеже книгите сами се разгръщаха и се показваха.

+ +

(...)

+ +

Така той ръкоположи и Климент, и Наум с останалите свещеници и дякони, и заповяда да се извърши цялото вечерно и утринно богослужение по българското писание (блъгаръскаго писанїа^[17]) във великия храм на светите апостоли Петър и Павел…“^[18].

+ +

8) Летописно „Сказание“ (XII–XIII в.) от ръкопис Служебник, намерен в гр. Вроцлав, дн. югозападна Полша

+ +

„В царуването на този цар Михаил беше кръстен славянския народ на Морава. И им бе даден епископ Мефеди [Методий]. И отиде с него брат му Кирил, който бе Философ, син Леонов. Солунянин. Те преведоха цялото Божествено Писание от гръцки книги на славянски език на български“.

+ +

„Въ црс҃тво сего̀ Михаи́ла цр҃ѧ̀ кр҃щенⸯ бы́сть Слове́нскыи ꙗ҆́зыкⸯ Морава̀. и̑ да́нь бы́сть и́мⸯ Епі́скопъ Мефедѝ. и̑ пои́де съ нимⸯ братⸯ е̑го̀ Кѵ̈ри́лⸯ, ѿба Философа сѫща, сн҃а Леѡ̑но́ва̀. Се̑лоунѣнина̀. Сїа ⷤ прѣложи́ста̀ въсе Бжес҇тънъноѐ писаніѐ Грече́скыхⸯ книг҇ НА СЛОВЄ́НСКЫ ꙵ ꙖЗЫК҇ НА БЛЪГАРСКЫ ꙵ“.^[19]

+ +

9) „Сказание за превода на Свещеното Писание“ (среднобългарско, запазено в молдовски ръкопис от XVI в.)

+ +

„Сказание откъде и в кое време се преведе Божественото Писание от гръцки език на български (ѿ гръс҇ⷱкаго ѧ҆зы́ка въ блъ́гарска҇ⷢ). (...) Известно е, че при Птолемея, царя елински, в лето 301. (т҃а) преди Христовото слизане, по смотрение Божие бе преведено от еврейско Писание на елинско. След слизането и въплъщението на Господа нашего Иисуса Христа, в последните времена, в лето 6370. (҂ѕт҃о) при благоверния цар Йоан Асен, [се явиха] богопослани мъже изповедници и равноапостоли: Кирил, Методий, Климент, Наум, Горазд, Ангеларий, Лаврентий – 7 на брой, по Божий промисъл, както 70 при Птолемея; те преведоха [Писанието] от гръцки език на български в лето 6370. (҂sт҃о)...“^[20].

+ +

Въпреки че съдържа погрешно отнасяне на Св. Седмочисленици към времето на цар Йоан Асен, „Сказанието“ съдържа ценни сведения. Според някои учени сегашният му вид е от XIII–XIV в. и е възможно той да се основава на писания от IX–X в.^[21]

+ +

II Гръцки източници:

+ +

1) Пространно (гръцко) житие на св. Климент Охридски (XI в.), написано от блаж. Теофилакт, архиепископ на Охрид и цяла България

+ +

II 5. „Понеже славянският, сиреч българският народ (τὸ τῶν Σθλοβενῶν γένος εἴτʹ οὖν Βουλγάρων) не разбирал Писанията, изложени на гръцки език, светците [Кирил и Методий] смятали това за най-голяма загуба и намирали основание за своята безутешна скръб в това, че светилникът на Писанията не се пали в тъмната страна (2 Петр. 1:19) на българите. Те тъгували и страдали до отказ от живота“^[22].

+ +

6. „…[Кирил и Методий] измолили от Него тази благодат – да изнамерят азбуката, която съответствува на звуковете на българския език (Βουλγάρου γλώττης), и да могат да преведат Божествените Писания на езика на народа (си)“^[23].

+ +

7. „…те изнамерили славянските писмена, превели боговдъхновените Писания от гръцки на български език...“.

+ +

(„…ἐξευρίσκουσι μὲν τὰ Σθλοβενικὰ γράμματα, ἑρμηνεύουσι δὲ τὰς θεοπνεύστους γραφὰς ἐκ τῆς ἑλλάδος γλώττης εἰς τὴν Βουλγαρικήν…“^[24])

+ +

2) Димитрий Хоматиан – Кратко (гръцко) житие на св. Климент Охридски (нач. XIII в.)

+ +

„Пръв заедно с божествения Наум, Ангеларий и Горазд, [Климент] усърдно изучил Свещеното Писание, преведено с божествено съдействие на тукашния български говор от Кирил (πρὸς τὴν ἔνθαδε Βουλγάρων διάλεκτον^[26]), истински богомъдър и равноапостолен отец, и пръв бил с Методий, известния учител на мизийския [българския] народ на благочестие и православна вяра“^[27].

+ +

3) Трето житие на св. Наум Охридски – преведено на църковнобълг. от гръцките печатни издания, които вероятно се основават на по-стар гръцки ръкопис.

+ +

„[Кирил и Методий], които тогава ходеха по цялата Българска земя, подвизавайки се да обръщат в православната вяра прелъстените. (...) За да приведат мнозина в Христовата вяра и да ги просветят с истинската светлина, и да разумяват Божественото Писание, преведоха Стария и Новия [Завет], от елински език на простия български език и изобретиха сами писмена за славянския език. С тези новоизобретени букви написаха божествените книги на славянски език.

+ +

(...)

+ +

От тези знамения и чудеса, и от други откровения, които видя, светейшият папа Адриан позна, че това дело е божествено и богоугодно. Той повика светиите при себе си и им повели да донесат новопреведените си книги, които и донесоха; [папата] ги изпита несъмнено, съпоставяйки елинското [писание] с българското, и ги намери съгласни и единомъдрени във всичко“^[28].

+ +

4) Пространно гръцко житие на свети Наум Охридски

+ +

„… Като вършеше това за учителите си [т.е. Кирил и Методий], [Наум] не изостана, докато не доведоха докрай в България своето голямо начинание – плод на Божия промисъл и богонравно. То бе най-напред упражняването и отличното разбиране на народния говор, а сетне и забележителното изнамиране на писмените знаци и най-точното познаване на думите, чрез които да направят за тукашните племена^[**] превода на Свещеното Писание от гръцки на български и разпространявайки Новия и Стария Завет, да проправят пътя на спасението за тези, които преди бяха тласкани от неверието. (...) Понеже всепроникващата Божия мъдрост им помогна и укрепи словото със знаци, които състави чрез тях, те можаха да се отличат и в едното, и в другото. Изнамериха букви, подходящи за езика на българите, както бяха решили, и им съставиха книги, равни по брой на нашите, от старата и новата благодат“^[29].

+ +

(...)

+ +

„[В Рим], като сравниха чрез съпоставяне преведеното на български с гръцките преводи на Свещеното Писание (и на Стария, и на Новия Завет) (...), та да го предадат на младия български народ за учение и да го завещаят на идните поколения като истинско познание на благочестието“^[30].

+ +

III Други славянски източници

+ +

1) Чешки – Градищенски летопис (XII в.), написан на латински от чешки (моравски) черноризец

+ +

„В същото време Кирил и Методий, като изобретиха българските букви, проповядваха на моравците словото Божие“^[31].

+ +

„hac ipsa tempestate Cyrillus et Methodius inventis Bulgarorum litteris verbum Dei praedicaverunt Moravicis“^[32].

+ + +

2) Малоруски – Пересопнѝцко Благовестие (XVI в.)

+ +

„… книгы чɛтырɛ(х) єѵ(г)листовь, выложɛныи изь языка блъгарского на мовꙋ роускоую читачоу милыи“^[33].

+ +

„… книгите на четиримата евангелисти, преведени от български на руски език, мили читателю“^[34].

+ +

„А ижє єсть прекладана изь язика блъгарского на мовꙋ роускоую, то дла лєпшо(г)[о] вирозрумлєня люду хр(с)тїан"ского посполитого“.

+ +

„А което е преведено от български на руски език, то е за по-добро разбиране от людете на християнския посполит“.

+ +

IV Арабска книга, позоваваща се на еврейски пътепис:

1) „Книга за пътища и страни“ на испанския арабин Абу Обеид Ал-Бекри (1066 г).

+ +

В тази книга арабинът Ал-Бекри се позовава на пътепис от евреина Ибрахим, син на Якуба (Авраам, син Яковов), за 965 г.:

+ +

„1. 1. Що се отнася до царя на ал-Блкâрûн (българите), то Ибрахим, син на Якуба, казва: „аз не съм стъпвал в неговата страна, но видях неговите пратеници в град Мâрзбрг [Магдебург], когато те дойдоха при цар Хута [Отон I]^[35]; те носеха тесни дрехи и бяха опасани с дълги пояси (колани), на които бяха прикрепени копчета (пулчета) от злато и сребро.

+ +

(...)

+ +

3. И те (българите) знаят разни езици и превеждат Евангелието на славянски език; те са християни“^[36].

+ +

Заключение:

+ +

Статията опровергава използването на понятието „старославянски“ вместо „старобългарски“ и неоправданото твърдение или по-точно невежество на някои прослойки, предимно на Запад и в Русия, че езикът никога не е бил наричан български, а само славянски, както и мнението на някои високопарни български историци и езиковеди (например Иван Илчев и Елка Мирчева), че в най-древната епоха (IX–X в.) езикът не е бил наричан български, а само славянски. Напротив, от посочените източници видяхме, че названието „български“ е било широко и непрекъснато използвано в цялостната традиция на Кирило-Методиевия език от началото на писмеността до падането на (Второто) Българско царство под турско робство. Освен това понятията „славянски“ и „български“ били използвани като равнозначни, подобно на „гръцки“ и „елински“, „унгарски“ и „маджарски“, „албански“ и „шиптарски“, „румънски“ и „влашки“, „арамейски“ и „сирийски“, „еврейски“ и „иудейски“, които са едновременно равнозначни, но могат да отразяват и различни оттенъци. В случая с българския, той бил наричан и славянски, тъй като от една страна това бил езикът за просвета на всички славяни, а от друга – собствено българите понякога били наричани „славяни“; От всичко това следва и погрешността на мнението за неславянството на българите и мнимата смяна на езика им.

+ + +

^[*] т.е. просветители на всички славяни и особено на българите;

+ +

^[**] τοῖς ἐνδαπίοις λαοῖς – дат. падеж, мн. ч. от λαός „люде, народ, племе“

+ +

^[1] старобълг. текст в: Aitzetmüller, R. Das Hexaemeron des Exarchen Johannes, Bd. 2, Graz: Akademische Druck- und Verlagsanstalt, 1958, стр. 50.

+ +

^[2] новобълг. превод на Петков, П. – В: Милтенова, А. ред. Стара българска литература, т. V: Естествознание, София: изд. „Български писател“, 1992, стр. 37.

+ +

^[3] новобълг. превод на Петков, П., с изменения от Иванова, К. в: Тържество на словото. Златният век на българската книжнина, София: Агата-А, 1995, стр. 192.

+ +

^[4] Фасмер, М. Этимологический онлайн-словарь русского языка: лалки.

+ +

^[5] Попруженко, М. Синодик царя Борила. София, 1928: стандартното издание на Бориловия съборник в pdf, с. 77.

+ +

^[6] Иванов, Й. Богомилски книги и легенди, София: Придворна печатница, 1925, стр. 262.

+ +

^[7] Пак там, с. 80.

+ +

^[8] Иванов, Й. Български старини из Македония, София: 1970, стр. 292.

+ +

^[9] новобълг. превод – мой;

+ +

^[10] ръкописът е достъпен онлайн ТУК, цитиран на 08.05.2024 г.

+ +

^[11] новобълг. превод – мой;

+ +

^[12] Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак, София: Издателство на БАН, 1971, стр. 166–167.

+ +

^[13] Динеков, П (ред.), Из старата българска литература, София: „Български писател“, 1974, стр. 177.

+ +

^[14] Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак, същото издание, стр. 196–197.

+ +

^[15] Иванова, К. ред. Стара българска литература, т. IV: Житиеписни творби, София: изд. „Български писател“, 1986, с. 527–528.

+ +

^[16] издание на старобълг. Лавров, Л. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности, Ленинград: 1930, стр. 182–184.

+ +

^[17] Пак там.

+ +

^[18] новобълг. превод – мой; срв. Иванова, К. ред. Стара българска литература, т. IV: Житиеписни творби, с. 81–83.

+ +

^[19] Бодянский, О. О древнѣйшемъ свидѣтельствѣ, что церковно-книжный языкъ есть славяно-булгарскiй, Санкт-Петербургъ: 1843, стр. 5; новобълг. превод – мой.

+ +

^[20] новобълг. превод – мой; по изданието на старобълг. от Лавров, Л. пос. съч., стр. 171–172.

+ +

^[21] Николова, С. Проблемът за издаването на небогослужебните български средновековни текстове на Стария Завет – В: Старобългарският превод на Стария Завет, том 1, София: Издателство на БАН, 1998, стр. XVIII; също XIII–XIV.

+ +

^[22] Милев, А. Гръцките жития на Климент Охридски, София: Издателство на БАН, 1966. Пространно житие на Климент Охридски от Теофилакт, стр. 81. Новобълг. превод е от Ал. Милев с някои изменения.

+ +

^[23] Пак там.

+ +

^[24] Пак там, стр. 80–81.

+ +

^[25] Пак там, стр. 89.

+ +

^[26] Пак там, Кратко житие на Климент Охридски от Димитрий Хоматиан, стр. 174.

+ +

^[27] Пак там, стр. 175, новобълг. превод от Ал. Милев с малки изменения.

+ +

^[28] превод – мой; издание на старобълг. (цс) – Лавров, Л. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности, Ленинград, 1930 г., стр. 184-185.

+ +

^[29] Бърлиева, С. Кирилометодиевски мотиви в латинската и гръцката книжнина, Приложение 1: „Подробен разказ за живота и деянията на светия наш отец Наум“, София: Издателство на БАН, 2021, стр. 121–122.

+ +

^[30] Пак там, стр. 123.

+ +

^[31] Annales Gradicenses. MGH, SS. Bd. XVII. Hannover. 1861 (превод от латински на руски и бележки – Досаев А. С. 2012)

+ +

^[32] Бодянский, О. пос. съч., стр. 9.

+ +

^[33] Чепіга, І. П. Пересопницьке Євангеліє 1556–1561. Дослідження. Транслітерований текст. Словопокажчик / Чепіга І.П., Німчук В. В., Гнатенко Л.А.. — 2001, стр. 392.

+ +

^[34] превод на български – мой;

+ +

^[35] според ориенталистите – немският император Отон I.

+ +

^[36] Златарски, В. Известието на Ибрахим Ибн Якуба за българите от 965 г., СпБАН клон ист. фил. и фил. общ., XXΙΙ, 1921, с. 67-87

+ + +

+
+

+ +

+ + diff --git a/s/kim/poklon/index.html b/s/kim/poklon/index.html new file mode 100644 index 0000000..0f28098 --- /dev/null +++ b/s/kim/poklon/index.html @@ -0,0 +1,30 @@ + + + + + + + + Поклон пред българската писменост | Българска старина + + + +

Поклон пред българската писменост

+Писателят Боян Болгар летял със самолет за някаква страна. Един от пътниците до него бил монголец. Дългото пътуване отегчило писателя и той разтворил книга. Монголецът надникнал в текста и заговорил на руски. Когато Боян Болгар пояснил, че е българин, спътникът му се втренчил в него и със застинала във въздуха ръка запитал:
+
+– Значи сте българин?
+
+Писателят кимнал и го изгледал учудено. Тогава монголецът скочил на крака. Постоял миг в някакво обредно свещенодействие, после сторил поклон и изрекъл:
+
+– След хляба, само на човешката писменост е отредено правото на поклон и молитва! Аз се прекланям пред величието на вашата българска писменост, създадена от светите солунски братя Кирил и Методий! С техните букви пиша аз и моят народ. Приемете от мен и народа ми моя благослов и преклонение!…
+
+Боян Болгар останал изумен от този странен жест на монголския си спътник към българските светци. Почти просълзен от вълнение и гордост, че на десет хиляди метра един чужденец коленичил пред родната ни писменост под погледите на толкова пътници, той не смеел да отрони дума. Поклонът бил като възпев на величието и светлината, които излъчвала българската култура в душата на монголеца и писателят изпитал тръпка, каквато никога не бил преживявал дотогава.
+
+Из „Поклон пред българската писменост“ на Станко Михайлов + +

+ + diff --git a/s/kim/venelin-cs/index.html b/s/kim/venelin-cs/index.html new file mode 100644 index 0000000..8b89ff0 --- /dev/null +++ b/s/kim/venelin-cs/index.html @@ -0,0 +1,56 @@ + + + + + + + + Юрий Венелин за църковнославянския език | Българска старина + + + + + +

Юрий Венелин за църковнославянския език

от книгата „Ю. И. Венелин в Българското възраждане“

Григорий Венедиктов

+ +

+
+ + +

отг. ред. Венедиктов, Г. К.
+ Руска академия на науките,
+ Институт по славянознание и балканистика.
+ Москва, 1998.

3. Ю. И. Венелин за българския език
+ 3.4. За езика на първите славянски преводи

+ +

превел от руски: Васил Дечков, 2023

Венелин решително застъпил схващането, че езикът на първите славянски преводи на Свещеното Писание, направени от Кирил и Методий, е старобългарски език, и че съвременният български език се явява пряк наследник на този старобългарски език, който станал църковен също у русите и сърбите.

+ +

„Днешният български – писал Венелин през 1838 г. – се намира почти в такова отношение спрямо стария български (т.е. нашия църковен), както е новогръцкия спрямо стария гръцки“^[65]. В друг труд, издаден посмъртно, Венелин писал още по-утвърдително: „И така, Кирил и Методий превели Св. Писание не на някакъв друг език, а само и единствено на български, именно на български, или което е същото, църковният език, използван днес в Русия, Унгария, Сърбия, Далмация и в самата България, е български език, мъртъв в останалите страни, но жив и народен до днес в България“^[66].

+ +

Известно е, че в руската литература преди Венелин Востоков писал за родствената връзка на съвременния български език с езика на Кирило-Методиевите преводи на Свещеното Писание, решавайки въпроса за езиковата основа на най-древните паметници на славянската писменост. Венелин достигнал до същия извод, широко съпоставяйки данните на съвременния български език с църковнославянския (църковния). В писмо до П. И. Соколов от 2 септември 1830 г. от Силистра той писал: „Нашият църковен език несъмнено е българският от IX век; ако и сега българинът казва Азъ бѣхъ, ты бѣше, той бѣ, бяше и т.н., а останалите славяни – не, то той е достоен повече от всички за този изследователски шум, често предоставян на народи, които не го заслужават“^[67].

+ +

В обнародваните трудове и запазени книжа (писма и пр.) на Венелин има и много други изказвания, потвърждаващи разглеждания тук въпрос. В това отношение твърде показателен е фактът, че в „аналитичния и систематичен обзор“ на славянските езици в съставената от него програма за университетски курс лекции по славянознание („Конспект за преподаване история на славянския език и литература“) не присъства „църковен език“ като отделен. П. А. Лавров, който в края на XIX век издал „Конспекта“, обърнал внимание на този факт и правилно го обяснил с това, че Венелин решително считал този език (у Лавров – „древнеславянский“) за старобългарски, и че дълбокото убеждение на Венелин в това се основавало на неговото близко познанство със съвременния български език.^[68]

+ +

Както ще видим, Венелин в своите трудове подчертал, че църковният език от времето на своето възникване сред славяните бил старобългарски език по своя произход. Въпросът за етноезиковата принадлежност на първите славянски преводи на Кирил и Методий, и съхранилите се най-древни паметници на славянската писменост, както е известно, е един от най-важните през цялата история на палеославистиката. По този начин, Венелин наред с Востоков стои в основата на гледната точка, която скоро станала господстваща в световната славистика, и която и днес споделят мнозинството от най-големите световни слависти.

+ +

В тази връзка ще отбележим също, че именно Венелин въвел понятието „стар български език“ („древнеболгарский язык“) в руската славяноведческа книжнина. Едновременно с него Шафарик широко използвал това понятие в немскоезичната литература („Altbulgarische“). Следва да се обърне внимание на това, защото нерядко се изказва мнението, че немският езиковед А. Лескин (пръв) въвел понятието „старобългарски език“ в употреба в славистичната литература в началото на 70-те год. на XIX в.

+ +
+

Цялата книга в оригинал на руски: Ю. И. Венелин в болгарском возрождении (1998).

^65. Венелин, Ю. О зародыше новой болгарской литературы, с. 4.

^66. Венелин, Ю. Критические исследования об истории болгар..., с. 66.

^67. ОР РГБ, ф. 49, п. V, ед. хр. 148. л. 8.

^68. Лавров П., Конспект преподавания истории славянского языка и литературы, составленный по определению Императорского Московского университета от 2 мая 1834 г. г. Ю. И. Венелиным. // Древности. Труды Славянской комиссии Московского археологического общества, т. II. М., 1898, с. 124.

+ + diff --git a/s/kim/za-bukvite/index.html b/s/kim/za-bukvite/index.html new file mode 100644 index 0000000..c51910c --- /dev/null +++ b/s/kim/za-bukvite/index.html @@ -0,0 +1,58 @@ + + + + + + + + Сведения за Черноризец Храбър и „За буквите“ | Българска старина + + + + + +

Сведения за Черноризец Храбър и „За буквите“

+ Васил Дечков
+ +

+ +

+ + +

13.09.2024 г.

+ +

Самото съчинение: +
„За буквите“ на Черноризец Храбър

+ +

Старобългарското съчинение „За буквите“ на Черноризец Храбър се е ползвало с голяма известност в православния свят (от Ледовития океан до Света гора, от Урал до Адриатика). Намерени са повече от 100 негови преписа и преработки. Първите му старопечатни издания са още от XV–XVI в. Най-старият известен препис е от Иван–Александровия сборник (1348 г.), наречен „Лаврентиев“. За Черноризец Храбър като значим старобългарски книжовник споменава още Васил Априлов (1841 г.)¹

+ +

Възникване

+ +

Научните обсъждания започват още през XIX в. „За буквите“ обикновено се датира към IX–X в. П. Шафарик отнася съчинението към времето преди смъртта на българския цар Симеон (✝927 г.) заради израза относно светите братя, открит в московския препис: „сѫтъ бо єще живи, иже сѫтъ видѣли ихъ“² (Още са живи тези, които са ги видели). В. Ягич също отнася творбата към X в., свързвайки съдържанието ѝ с разцвета на славянската писменост сред българите. Той обаче смята, че посоченият израз („сѫтъ бо єще живи…“) е по-късна добавка, тъй като липсва в други преписи. По-правдоподобно е обаче да се приеме, че тези думи са премахнати в последващите преписи, а не лъжовно добавени.³

+ +

Личност

+ +

Изказани са множество предположения за това кой е Черноризец Храбър: св. Климент Охридски, св. Йоан Екзарх, св. Наум Охридски, черноризец Докс (брат на св. цар Борис) или пък самият цар Симеон (В. Златарски). Те са в голямата си част безпочвени, тъй като не се облягат на конкретни сведения. Според други, Храбър е отделна личност, собствен старобългарски книжовник (името Храбър се среща напр. сред западните и южните славяни). Най-точно е обаче да се заключи, че „Черноризец Храбър“ не е име на книжовник, а част от заглавието на творбата: „О писменехь чрънориꙁца храбра“ (За писмената на храбрия черноризец), т.е. за буквите на св. Кирил Философ – храбрият черноризец (монах), който се противопоставя на триезичната ерес⁴. Това мнение застъпва още И. Хануш през 1860 г., а в по-ново време Ц. Цанев (2002 г). Следователно писател на творбата може да е всеки знаен или незнаен старобългарски книжовник. Той може да бъде наричан Черноризец Храбър само условно поради приетия обичай. Отхвърлени са (напр. от Ляпунов и Куев) гледищата за солунско и моравско (западнославянско) възникване на творбата.

+ +

¹ Априловъ, В. Денница ново-болгарскаго образованія, Одесса: 1841, стр. 14.

² По-късно открит и в други преписи.

³ Необичайно явление е Д. Иловайски, който отнася съчинението не по-рано от XI в., като се позовава на липсата на преписи преди XIV в. и го тълкува във връзка с частното си мнение за не Кирило-Методиев произход на славянската писменост (Иловайскій, Д. Болгаре и Русь на Азовскомъ поморьѣ, 1875).

⁴ „Когато беше във Венеция, насъбраха се срещу него епископи, попове и черноризци, като врани срещу сокол, и повдигнаха триезичната ерес…“ – из Пространното житие на св. Кирил

+ +

Използвана книжнина:

Грашева, Л. Черноризец Храбър – В: Кирило–Методиевска енциклопедия

Априловъ, В. Денница ново-болгарскаго образованія, Одесса: 1841, стр. 14.

(Иловайскій, Д. Болгаре и Русь на Азовскомъ поморьѣ, 1875).

+ + + +

+ + diff --git a/s/ortho/index.html b/s/ortho/index.html new file mode 100644 index 0000000..722a153 --- /dev/null +++ b/s/ortho/index.html @@ -0,0 +1,35 @@ + + + + + + + + + Православие + + + + ⬅️назад
+

Православие

+
+

Доводите за съществуването на Бога и православното богословие – Васил Дечков

Антихристиянското гонение срещу Българската православна църква по време на комунистическата власт – Васил Дечков

Положението на руската църква при цар Петра I. Унищожение на Московската патриаршия – Васил Дечков (по св. Серафим Софийски)

Против „девтеро-Исаия“ – проф. Иван Марковски

За една грешка в новобългарския превод на Великия покаен канон от св. Андрей Критски – Васил Дечков

Господ Иисус Христос – образец за пастира – Васил Дечков (по схиархим. Йоан Маслов)

Грях – същност, видове и борба с греха – Васил Дечков

Нужни ли са ни „попове“? – Васил Дечков

🔧 Православие и родолюбие – Васил Дечков

Чудото на свети Димитър с българите – из „История славянобългарска“

Българските мъченици и християно-мохамеданските отношения в турското робство – Васил Дечков

Управление на св. Константин Велики и неговите наследници (реферат) – Васил Дечков

Коптската църква – Васил Дечков

Кратко житие на преп. Прокопий Чешки – Евгений Поселянин, 1908 г.

+ +

+ + diff --git a/s/ortho/isaiah/index.html b/s/ortho/isaiah/index.html new file mode 100644 index 0000000..8cfa8f7 --- /dev/null +++ b/s/ortho/isaiah/index.html @@ -0,0 +1,45 @@ + + + + + + + + „Девтеро-Исаия“ | Българска старина + + + + + +

Проф. Ив. Марковски разгромява мнението за втори автор на книга Исаия

от книгата „Въведение в Свещеното Писание на Стария Завет“

проф. Иван Марковски

+ +

+
+ + +

05.11.2025 г.

5. Срещу приведените тук доказателства за послеисаевия произход на гл. гл. 40–66 могат да се направят следните възражения. а) Живото и ясно описание на плена, като минало, преживяно събитие, се обяснява с начина на пророческото изложение, в което често бъдещето и настоящето се сливат. За богоозарения поглед на великия пророк Исаия това е много естествено, иначе би трябвало да отречем пророчеството изобщо. – б) Авторът прави обвинения, които за намиращите се в плен не биха имали никакво значение (56:9 и нт.; 65:6). Безцелни се явяват и текстовете, в които се говори за околните народи (Едом, Мидия), щом като тия текстове нямат пророчески или месиянски характер. Авторът по-нататък говори за гробове в скали (65:4), за високи планини (57:7), за различни дървета и растения, които на жителите във Вавилония са неизвестни. Във всеки случай изглежда невероятно авторът да си служи с такъв език, ако приемем, че той почти целият си живот е прекарал във Вавилон. – в) Положението на иудейското царство така се описва, щото трябва да се допусне, че писателят е живял преди плена (56–57). – г) Пророците, които са живели преди плена, напр. Иеремия и Софония, са се ползували от Ис. 40–66 (срав. Иер. 10:1–6 с Ис. 47:8; 66:10; Соф. 2:15; 3:10 с Ис. 47:8; 66:20 и др.). – д) Езиковите особености, които се срещат във втората част за разлика от първата, се дължат на особения характер на съдържанието във втората половина на кн. Исаия. Освен това, известни изрази, картини и сравнения се срещат и в двете части. Така напр., изразът „светият (-тия) Израилев“ се среща в първата част 12 пъти (Ис. 1:4; 5:19, 24 и др.) и 17 пъти във втората част (Ис. 41:14, 16, 20; 43:3, 14 и др.); фразата „устата Господни изрекоха това“ се среща 5 пъти в първата и два пъти във 2-та ч. (Ис. 40:5; 58:14). Че думите кара ( = викам), възвестявам (Ис. 6:3; 40:2), мишпат ( = съд) (32:16; 42:4) и цедек ( = правда) (Ис. 1:26; 61:3) в двете части имат различно значение, не е доказано с положителност. – е) Непонятно е, как така авторът на едно такова важно и обширно писание (състоящо се от 27 глави, 40–66 гл.) да бъде забравен, когато съвсем малки пророчески речи са ни известни, кога и от кого са написани. Твърде неубедително е и обяснението на отрицателната критика за начина, как е станало присъединяването на гл. гл. 40–66 към първата част на кн. Исаия. Това е само една хипотеза, почиваща на случайност и вероятност. – ж) Думите в Иис., син Сирахов, 48:27: „… с великия си дух той прозря далечното бъдеще и утешаваше тъгуващите в Сион“ могат да се отнесат само към прор. Исаия, към Ис. 40:1 и нт. – з) В 70-те и двете части са съединени в една книга под заглавие Ησαΐας. Ако в талмудическия канон е поставен първоначално не Исаия, а Иеремия, това е във връзка с традиционния възглед, според който Иеремия е автор на книгите Царства, които се намират непосредствено пред пророците. – и) В Н. Завет на 11 места се цитират 40–66 гл. като думи на прор. Исаия.

+ +

6. Що се касае пък до тъй наречените „раб Господен-песни“ (Ebed-Jahve-Lieder), съдържащи се във втората част на кн. Исаия (42:1–9; 49:1–13; 50:4–11; 52:13–53:12), които от времето на B. Duhm се смятат за самостоятелен откъслек, независим от кн. Ис., ще трябва да направим следното разяснение.

+ +

Изразът „раб Господен“ се среща не само във втората част на кн. Исаия, той е известен и на други библейски автори. Така се нарича на някои места целият израилски народ, напр.: Пс. 89:13; срав. Ис. 41:8, 9; 44:1, 21; 45:4; 48:20; Иерем. 30:10 и др. Това название се употребява и за отделни личности, които се намират в близко отношение с Бога. Така се нарича Авраам (Пс. 104:12), Исаак (Бит. 21:14), Моисей (Чис. 12:7 и др.), Давид (1 Парал. 17:7; Пс. 88:4, 21; Ис. 37:35), Зоровавел (Аг. 2:24), пророците, праведниците, дори езическите царе Навуходоносор (Иерем. 25:9; 27:6) и Кир (Ис. 43:10). В Н. Завет апостолите също се наричат раби Господни (Тит. 1:1; Иак. 1:1).

+ +

С тоя толкова известен и популярен израз прор. Исаия си служи във втората част на своята книга, където говори за спасителни и утешителни времена; но на някои места го употребява в по-специален и възвишен смисъл, като под „раб Господен“ разбира Месия, Иисуса Христа.

+ +

Не всички западни учени са съгласни с това църковно-традиционно разбиране. Голяма част от ексигетите, обаче, разбират под „раб Господен“ или целия израилски народ, или само най-добрата част от него, идеалния Израил. Други пък приемат, че под „раб Господен“ писателят на кн. Исаия е разбирал пророческото съсловие. Но ако разгледаме по-основно тия места в контекст ще се уверим, че описанието на невинния и безгрешен „раб“, Който търпеливо понася всички страдания, „като овца биде Той заведен на клане“ (Ис. 53:7), и дори греховете и недъзите на езичниците Той пое върху Себе Си и претърпя смърт (Ис. 53:4–6,8), – няма отношение към израилския народ и е неприспособимо към него. Също и към пророците не може да се отнесе описанието на „раба Господен“, защото на никого от тях не е възлагана такава универсална мисия; никой не могъл да поеме върху си греховете на всички, за да стане изкупителна жертва за народите.

+ +

Според Gressmann, няма нито една личност в историята на израилския народ, към която да е приспособено пророческото описание за „раба Господен“. Предвид всичко това и поради голямото разногласие между ексигетите, нам не ни остава друго, освен да се върнем към месиянско разбиране на тия места. И вместо да прибягваме до изкуствени хипотези за авторството на някой неизвестен писател бил той „девтеро-Исаия“, или друт някой анонимен, „религиозен фантаст“, по-основателно и оправдателно е да приемем за автор на цялата книга гениалния пророк Исаия, който с богоозарения си поглед е могъл да проникне в бъдещето и да види дори страдащия на кръста Месия“.

+ +
+

Марковски, И. Въведение в Свещеното Писание на Стария Завет, Велико Търново: Издат. „СЛОВО“, 1992, с. 302–306..

+ + diff --git a/s/ortho/lamech/index.html b/s/ortho/lamech/index.html new file mode 100644 index 0000000..731988e --- /dev/null +++ b/s/ortho/lamech/index.html @@ -0,0 +1,50 @@ + + + + + + + + + + За една грешка в новобългарския превод на Великия покаен канон от св. Андрей Критски | Българска старина + + + + + ⬅️назад
+

+ +

За една грешка в новобългарския превод на Великия покаен канон от св. Андрей Критски

или

За значението на превода на 70-те

Васил Дечков

+ + +

+
+

+ +
+ +

06.03.2025 г.

„Ридал някога Ламех и викал: „Мъж убивам, ако ме уязви; младеж убивам, ако ме нарани“. А ти, душо, и плътта си окаля, и ума оскверни, и пак не трепериш“ (синодално издание, 2001).

+ +

Какво е искал да каже св. Андрей Критски с тези думи от канона си (четвъртък, песен 2., тропар 1.)? Защо Ламех, който заплашва с убийство, е за пример? Липсата на смисъл ни кара да сравним със Зографското издание (2007) на канона: „Аз ще убия мъж, който би ме уязвил, и момче, което би ме наранило“ – казваше Ламех; а ти, душе моя, не трепериш, като окаля плътта си и оскверни ума си?“. Тук цитатът е дословен със синодалното издание на Библията (Бит. 4:23) и смисълът остава неясен. Но ако погледнем в успоредния старобългарски текст (пак в Зограф. изд.), ще намерим нещо по-различно: „Мꙋ́жа оу҆би́хъ, глаго́летъ, въ ꙗ҆́звꙋ мнѣ̀, и̑ ю҆́ношꙋ въ стрꙋ́пъ, Ламе́хъ рыда́ѧ вопіѧ́ше, (ты̀ же не трепе́щеши, ѽ дꙋшѐ моѧ̀, ѡ҆калѧ́вши пло́ть, и̑ оу҆́мъ ѡ҆скверни́вши).“, т.е. „мъж убих, и се уязвих, и момче, и се нараних“. Така вече изречението има смисъл – упрекът към душата е, че не се кае като Ламех, а не че не заплашва да убива като него. Но откъде произлиза грешката в новобългарския превод?

+ +

Посоченият пример е само едно от местата в синодалния (ново)български превод на Библията, където личи безкритичното облягане на протестантската немска библейска критика (от XVI в. насетне), която отрича църковното предание и го заменя с човешки мъдрувания. Тя нахлува в българския превод, понеже той се води от синодалния руски. Св. Андрей Критски, светите апостоли (виж Новия Завет), ранните християни (срв. Марковски, Въведение в Св. Писание на Стария Завет), светите отци и исторически Православието въобще използват Стария Завет в неговия най-стар запазен вид – старогръцкия превод на 72-та тълковници (Септуагинта, IV–III в. пр. Хр.), един от които бил св. Симеон Богоприемец – известен ни от събитието на празника Сретение Господне (Лука 2:25-26). Според църковното предание този превод е боговдъхновен. Протестантската библейска критика обаче иудействува, водейки се от еврейския масоретски Стар Завет (X–XI в. сл. Хр.), като го нарича „еврейски оригинал“ (срв. Марковски). Но че Старият Завет на равинистичните иудеи (наследници на фарисеите) не е еврейският първопис, можем да видим от сравнението му с някои от откъслечно запазените кумрански ръкописи (II в. пр. Хр.), които съответстват не на късните масоретски преписи, а на превода на 70-те, който изглежда е запазил по-ранен и достоверен вид на Свещ. Писания. Пример за това са кумранските свитъци на книга Исаия (1QIsaᵃ и 4QIsaᵉ), където в гл. 7:14 се казва, че „девица ще зачене“, както е и според 70-те (Септуагинта). При масоретите обаче думата е променена на עלמה „мома“, което показва по-късно иудейско вмешателство. + +

В тълкуванията си на Свещ. Писание св. Йоан Златоуст (IV в.) използва именно превода на 70-те. Разяснявайки това място, той изтъква покаянието на Ламех, който изповядва греха си в отлика от Кайн, който до последно е отричал пред Бога, поради което бил наказан с изгнаничество и треперене.

+ +

Преводът на 70-те (в неговата Лукианова рецензия) е използван и от светите братя Кирил и Методий при правенето им на старобългарския превод на Свещ. Писание, а оттам е останал частично и в по-късните църковнославянски (руска редакция) издания на Библията: Генадиева, Острожка, Елисаветинска – в тях обаче, за жалост, ок. 13 книги от Стария Завет са изгубени и преведени наново от Вулгата, т.е. латински.

+ +

Всичко това е добре известно в Православната църква по света и затова преводът на 70-те е използван при съставянето на американската „Православна учителна Библия“ (Orthodox Study Bible), чешкия православен молитвеник и много други издания. Новообърнатите на запад не са обременени от протестантското влияние на библейската критика и се завръщат към корените на Православието.

+ + +
+

+ + diff --git a/s/ortho/molitva/index.html b/s/ortho/molitva/index.html new file mode 100644 index 0000000..16e1066 --- /dev/null +++ b/s/ortho/molitva/index.html @@ -0,0 +1,32 @@ + + + + + + + + Молитва за българския народ | Българска старина + + + + + +

Молитва към Господа за българския народ

и застъпничеството на всички български светии

+ +

+
+

+ +
+ +

24.02.2025

Сѐ, вразѝ Хр҇ⷭта̀ Бг҃а вкꙋ́пѣ воста́ша на бо́лгарскаго ꙗ҆зы́ка, хотѧ́ще покори́ти е҆го̀ бесо́вскими нападе́ньми и҆ ѿклони́ти е҆го̀ въ безꙋ́мнѣмъ мра́цѣ безбо́жїѧ и҆ нече́стїѧ! +При́зри, Гд҇ⷭи, и҆ ви́ждь: не ѡ҆ста́ви достоѧ́нїе Твоѐ въ снѣдь врагѡ́мъ Твои́мъ! Ты̀ же хо́щеши, Влⷣко, всѣ́мъ человѣ́кѡмъ повѣ́дати тѧ̀ и҆ въ ра́зꙋмъ и҆́стины прїитѝ. Не ѡ҆ста́ви на́съ грѣ́шныхъ, но поми́лꙋй на́съ, моли́твами ст҃ы́хъ равноапо́стольныхъ Меѳо́дїѧ и҆ Кѵ̈ри́лла, просвѣти́телей но́выхъ солꙋ́нѧнъ – бо́лгаръ – и҆ всѣ́хъ про́чихъ сро́дныхъ и҆́мъ словѣ́нскихъ ꙗ҆зы́ковъ; моли́твами благовѣ́рнаго цр҃ѧ̀ Бори́са-Михаи́ла, крс҃ти́телѧ Бл҃гарскаго, и҆́же во ст҃ыхъ ѻ҆тца̀ на́шего І҆ѡа́нна, пꙋстынножи́телѧ Ры́льскаго чꙋдотво́рца, ст҃аго Кли́мента, а҆рхїепі́скопа О҆́хридскаго чꙋдотво́рца, ст҃аго Є҆ѵѳѵ́мїѧ, патриа́рха Тр҃новскаго, преподо́бнаго ѻ҆тца̀ на́шего Паї́сіѧ, проигꙋ́мена Хиленда́рскаго и всѣ́хъ про́чихъ бесчи́сленныхъ ст҃ы́хъ и҆́же ѿ бл҃гарскаго ро́да просиѧ́вшыхъ. Ты̀ бо є҆сѝ свѣ́тъ мі́ра, во свѣ́тѣ Твое́мъ оу҆́зримъ свѣ́тъ. Сохранѝ на́съ ѿ кривовѣ́рїѧ и҆ безвѣ́рїѧ, внꙋша́емыхъ ѿ враго́въ на́шихъ, дабы̀ соблюжде́ны кро́вомъ Твои́мъ, сподо́бимсѧ чи́стаго житїѧ̀ и Цр҃ствїѧ небе́снаго. А҆ми́нь.

+ + diff --git a/s/ortho/priesthood/index.html b/s/ortho/priesthood/index.html new file mode 100644 index 0000000..b3ee2dd --- /dev/null +++ b/s/ortho/priesthood/index.html @@ -0,0 +1,37 @@ + + + + + + + Нужни ли са ни „попове“? | Българска старина + + + + + +

Нужни ли са ни „попове“?

Васил Дечков

+ +

+
+

+ +
+ +

28.03.2025 г.

В днешно време в България и сред голям брой протестанти намира израз мнението, че свещениците не са нужни; че човек може да е християнин и да има връзка с Бога, т.е. да се моли, и без тях.

+ +

Човек действително може да се моли на Бога самостоятелно и по всяко време, изпълнявайки заръката на св. Павел: „непрестанно се молете, за всичко благодарете“. (Самият Апостол Павел е бил църковен пастир). Ако пък човек се приобщава към църковното събрание, това би било още по-душеполезно за него, защото Господ Христос казва: „дето са двама или трима в Мое име, там съм и Аз“.

+ +

Общението с Бога обаче не се състои само в молитвата. Не някой друг, а Сам Господ Иисус Христос е установил църковните тайнства, в които по неведом за нас начин биваме осенявани от Божията благодат (сила). Такова е например Светото кръщение, за което Господ казва: „ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие“. Тези тайнства са свещени обреди, които само свещеникът може да извършва. Тоест без свещеника не можем да имаме спасение! Това не е измислено от някого си през V, X, или XV век, а има своето основание още от началото на истинската вяра, още от Стария Завет – свещеници Божии са например Мелхиседек, Моисей, Аарон и техните наследници. В Стария Завет сред евреите имало строго определено свещеноначалие и само свещениците и левитите можели да служат в Соломоновия храм и да извършват жертвите. Още в Древен Израил е имало нужда от „попове“. Необходимостта от Божии избраници се вижда също в пророческото служение. Присъствието на свещени чинове се вижда и в Новия Завет, където многократно се говори за епископи, презвитери (свещеници) и дякони. Свещените чинове са засвидетелствани и сред първите ученици на апостолите и дори на Самия Христос, като например св. Игнатий, епископ Антиохийски (където за първи път Христовите ученици се наричат християни), св. Лазар Четверодневният (станал впоследствие епископ), св. Поликарп, епископ Смирненски, св. Иаков, брат Господен (Йерусалимски епископ) и безброй други.

+ +
+

+ + diff --git a/s/ortho/rodolubie/index.html b/s/ortho/rodolubie/index.html new file mode 100644 index 0000000..aa0506f --- /dev/null +++ b/s/ortho/rodolubie/index.html @@ -0,0 +1,175 @@ + + + + + + + + Православие и родолюбие | Българска старина + + + + + +

Православие и родолюбие

+ Братя Дечкови
+ + +

+ +

+
+

+
Светци поборници за българщината: икони на св. Паисий Хилендарски и св. св. Кирил и Методий + +
+ +

08.06.2025 г.

+ +

Съдържание:
+ 1. Против новите езичници
+ 2. Против новите гностици
+ 3. За разликата между „национализъм“ и „империализъм“
+ 4. Свидетелства за родолюбието в църквата

+ +

Против новите езичници

Нашите нравствени схващания не са несвързани предпочитания, а част от определен светоглед (и неговата ценностна система). Тези въпроси се разглеждат от философията и раздела ѝ етика. Няма как българското като ценност да е над Бога, Който е създал всичко, включително и българите. Православието е истинната вяра, която Бог ни е открил за Него и за цялото творение. Тази истина е всеобхватен светоглед за Твореца и цялото Му творение: човека, животните, природата; народите, моралът, спасението… Без Бог няма философска основа за никакъв морал, всичко става относително. Без всеобщ Законодател, всяко нравствено съждение се свежда до лични предпочитания, а не до разумно обосновани норми. Но ние знаем, че Бог съществува и е Създател и Законодател на вселената. Добро е това, което съответства на Божията воля, а зло е това, което ѝ противоречи. Познание за Божията воля придобиваме от Неговия Закон, който ни е открит в Откровението – Библията (Стария и Новия Завет) и тълкуванията ѝ от светите отци на Църквата. Така че ако човек постави българското над православието, то той вече не би бил православен, тъй като не би следвал нравствената система на православието, а свои предпочитания, извъртащи реда на старшинството в светогледа. Би поставил творението над Твореца.

+ +

Това не означава, че ние се отричаме от българското и българската култура – тъкмо обратното. Както вече споменах, родолюбието е добродетел в православието. Подобно на семейството, което обичаме и почитаме, и за което имаме нравствен дълг да се грижим и жертваме. А народът е разширение на семейството. Всичко това са християнски ценности, с които атеист би могъл да не е съгласен. Казвам го, за да подчертая, че няма някакви „общи“, „неутрални“ ценности, но всички те принадлежат към дадени системи. А истинната система е православието, в която родолюбието е добродетел. Сам Бог е създал (човека, а сетне и) различните народи и /езици. В Стария Завет има строги предписания членовете на Божия народ да не се женят за чужденки (езичнички), да не приемат боговете и обичаите на другите народи. В Новия Завет Дух Светий слиза върху апостолите и ги сподобява с дарбата да говорят на всякакви езици, за да проповядват християнството на всички народи, както им заръчва Христос: „и тъй, идете и научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа и като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал“ (Мат. 28:19-20). Св. ап. Павел дори се моли за своите сънародници по плът – израилтяните, които са отхвърлили Христа: „Истина говоря в Христа, не лъжа, – свидетелствува ми моята съвест чрез Духа Светаго, – че ми е голяма скръб и непрестанна мъка на сърце; молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът, които са израилтяни, на които принадлежи осиновяване и слава, завети и законоположения, богослужение и обещания;“ (Рим. 9:1–4). Св. Юстин Философ (II век) съобщава, че езичниците се възхищавали на християните за родолюбието им. С покръстването на народите за последните се основават цели собствени поместни църкви – Арменска, Грузинска, Българска… Св. Кирил Философ превежда Библията на старобългарски и разбива ереста на тези, които грешно учели, че Бог може да се прославя само на три езика. Когато във война между Русия и Япония православните японци питат своя просветител руснак св. Николай дали да се молят за Япония или за Русия с оглед на вярата и народността си, той им отвръща да се молят за Япония. Монахът светец Паисий Хилендарски полага огромен труд за своята „История славянобългарска“, в която показва правилното отношение на православния християнин към неговия народ. Всекиму са известни неговите думи: „О, неразумний юроде! Поради що се срамиш да се наречеш българин? (…) Но виж, неразумни, от гърците има много народи по-мъдри и по-славни. Оставя ли някой грък своя език и учение и род, както ти, безумни, оставяш и нямаш никакви придобивки от гръцката мъдрост и изтънченост? Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език! По-добра е българската простота и незлобливост.“. Според собствените му думи, св. Паисий пише Историята „в полза на нашия български род, за слава и похвала на нашия Господ Иисус Христос. Нему подобава всяка слава, чест и поклонение с безначалния му Отец и пресветия, преблагия и животворящ негов Дух, сега и винаги и във вечни векове. Амин“. Епископът мъченик Борис Неврокопски в описанието си на пастирските добродетели включва родолюбието и го описва като „възвишена и дейна любов към своя народ и своята Родина и всегдашна готовност да им служим искренно и честно, предано и себеотречено до самопожертвуване“. Всички висши български духовници от царско време следват този принцип. Всичко това са примери за родолюбци, поставящи Бога на първо място, както е правилният ред.

+ +

Бидейки православни, ние не отричаме културата си, а напротив – живеем и я осъзнаваме така, както са я осъзнавали нашите предци в последните 12 века. Българската култура е дълбоко християнска – азбуката, езикът, писмеността, повечето народни празници и обичаи… Православни светци проповедници са основателите на средновековната българска култура и светоглед. Най-видните наши културни и исторически дейци са духовници и светци – от св. св. Кирил и Методий, св. Климент и Наум Охридски, св. цар Борис Покръстител, до св. Паисий Хилендарски, св. Софроний Врачански, отец Матей Преображенски, отец Неофит Рилски, Неофит Бозвели, епископ Иларион Макариополски и безчислено множество други. Всички те са образци за дейно родолюбие в рамките на православната вяра, която е основата за всяко нравствено съждение.

+ +

За дообсъждане: етно-филетизмът като обвинение – гръцка измислица, не се приема всеобщо, вкл. от Българската църква.

+ +

Против новите гностици

+ +

„Етно-филетизмът“ е гръцка измислица на принципа „Крадецът вика: „Дръжте крадеца!“

+ +

И защо според теб е нещо нередно да се молиш за собствения си народ? Трябва да не се молим и за семействата си ли? Когато молитвите са споменавали владетеля, това е бил царят на съответната държава, а не на всички народи.

+ +

Разбирам, че се опасяваш от залитане към земното пред небесното, но мисля, че трябва да разглеждаме народа си като разширение на семейството. „Само“ за нашето семейство ли се молим, като го споменаваме в молитвите си? Надяваме ли се на „небесно“ семейство? Проява на „фамилизъм“ и „ксεнофобия“ ли да се молим за семейството си? Има ли място „семейното“ в Църквата? Ако се молим дори за еретиците, как може да не се молим за нашия народ? Дори св. ап. Павел се моли за своите сънародници по плът – израилтяните, които са отхвърлили Христа: „Истина говоря в Христа, не лъжа, – свидетелствува ми моята съвест чрез Духа Светаго, – че ми е голяма скръб и непрестанна мъка на сърце; молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът, които са израилтяни, на които принадлежи осиновяване и слава, завети и законоположения, богослужение и обещания;“ (Рим. 9:1–4). Противопоставянето на Църква и народ е противопоставяне на небесното и земното, своего рода гностицизъм.

+ +

Частното противоречи ли на общото? Да се молиш за патриарха или певците противоречи ли на общочовешкото спасение? Всяка поместна църква и всеки храм се молят своя предстоятел. Трябва ли всички тези споменавания също да се премахнат?

+ +

За разликата между „национализъм“ и „империализъм“

+ +

Когато говорим за родолюбието в православна светлина, трябва да обърнем внимание на понятието „национализъм“ и различните представи, обвързани с него. Днес често то се използва с отрицателен оттенък, сякаш в него има нездрав стремеж за потисничество над други, самопревъзнасяне или нещо изкуствено. В действителност обаче национализмът (от лат. natio „народ“) възниква като историческо движение, основано на действителните народи и естественото родолюбие, целящо отстояването на своя народ, а не господство и потисничество над другите. Същинският национализъм се проявява особено силно през XIX в. в условията на господство на няколко империи над цялата палитра от народи на европейския континент (а и колониите извън него) – Османска, Австрийска, Руска и т.н. Така например само в Австрийската империя влизат големи части от седем (!) славянски народа, освен останалите. „Национализмът“, т.е. народното движение, целяло освобождаването на тези народи и създаването им на собствени държави, където няма да бъдат потискани чрез забрани за техния език и пр. Подобно на човек, който се застъпва за семейството си, когато то бива потискано – това е отстояване, а не самопревъзнасяне. Под влияние на част от развитието на западноевропейската история някои приемат, че идеята за собствена държава на всеки народ е явление на Новото време, но историята ни доказва точно обратното. Така например византийските летописи (Никита Хоният, XIII в. – посочка) свидетелстват, че царете Асен и Петър, след като възстановили Българското царство, нямало да се спрат, докато не обединят всички българи под една власт. Историята на древните царства – Египетско, Асирийско, Вавилонско, Израилско, Персийско – започва като история на един народ, който основава своя държава, а чак впоследствие, поради голямата си мощ, налага властта си и над други народи. Това означава – съвсем естествено – че империализмът, или явлението една държава да управлява много народи, е вследствие на развитие, а не първоначалното състояние. Най-често в тези случаи управленският фактор се превръща в самоцел и започва да потиска народите с цел укрепване на положението си. С империализма се свързва идеята, че един народ трябва да превзема и потиска други народи – тук вече е нездравото народностното самопревъзнасяне.

+ +

И тъй, правилните определения за понятията са следните:

Национализъм (родолюбие) – убеждението, че човек трябва да обича и самоотвержено отстоява собствения си народ, както обича семейството си.

Империализъм (властолюбие, потисничество) – изопачена представа за господстване над другите народи и отнемане на тяхната свобода; народностен егоизъм и горделивост.

+ +

Следователно напр. сръбските изстъпления в Македония трябва да се наричат прояви не на „сръбския национализъм“ (родолюбие), а на „сръбския империализъм“ (властолюбие). Стремежът на българите да освободят поробените си сънародници в Македония не е „български империализъм“, а български национализъм (родолюбие).

+ +

Би могло да се направи следното сравнение: ако престъпник влезе в дом на семейство, за да го обере или да навреди на членовете му, но пострада от стопанина, то виновен за това ще бъде не стопанинът, а крадецът. В нашия случай стопанинът е родолюбецът, а крадецът – империалист. Единият пази своето, а другият се опитва да присвои или да навреди на другия.

+ +

* Бележка 1: Исторически разграничението не е било толкова ясно откроено, тъй като при възмогване на определен народ, той завземал земи и от други, напр. българските владетели в определени времена се наричали „царе на българи и гърци“. Също побеждаване и разсипване на неверници или заплашващи отечеството биха могли да се разглеждат като нещо положително (както в Стария Завет). Но това разграничение (между родолюбие и властолюбие) продължава да важи като обща рамка за по-доброто разбиране на отношението към народа и международните отношения. + +

* Бележка 2: Във връзка с течението на политическия национализъм, някои се опитват да твърдят, че преди Новото време не е съществувало у простия народ понятие, че са една народност. Смятаме за напълно безпредметно да опровергаваме толкова безпочвено твърдение, което намира разобличение във всеки втори стих от Стария Завет. Но ще добавим следното:

+ +

1) В Стария Завет еврейският народ постоянно се нарича „дом Израилев“ или чеда на Авраам. Израил е другото име на Иаков, от чиито 12 сина произлизат дванадесетте Израилеви колена. А Авраам е негов дядо – считан за родоначалникът на евреите въобще. Щом всички членове на еврейския народ се определят като неговия дом, това означава, че представата за тях е като за сродници, членове на един общ голям род. Оттам идва и самата дума „на-род“ – естествена кръвна връзка между сродници, а не някаква наложена отвън изкуствена сглобка. На старобългарски, синоним на „род“ е „език“, което говори за тъждеството между двете.

+ +

2) В летописа на Георги Акрополит (XIII в.) за войната на цар Михаил II Асен с гърците се споменава следното: „Жителите, които бяха българи, преминаваха на страната на съплеменниците си и се отърсваха от ярема на чуждоезичните“. Това ясно свидетелства, че тези обикновени граждани, и то на Ромейската империя, са се възприемали като принадлежащи към отделен български народ.

+ +

* Бележка 3: (към гностиците?): За втората Христова заповед? Самарянинът – първо е духовно родство, второ е кръвно. (както Христос първо се обръща към „изгубените овце на дома Израилев“, а после към езичниците) Духовното родство е първо, но не унищожава кръвното – както благодатта не унищожава природата.

+ +

* Бележка 4: (да се добави към „против гностиците“): Да отричаш родолюбието е все едно да кажеш на майка в родилен дом, която иска своето бебе, че трябва да вземе което и да е, защото трябва да обича всички еднакво. Толкова е противоестествено, никой не мисли така. Всъщност людете са родолюбци, макар и неосъзнато.

+ +
+ +

Свидетелства за родолюбието в църквата

+ +

В преданието на църквата, в писанията и действията на светите отци личат любовта, дългът и загрижеността към народа. Родолюбието е нещо, което не се поставя под + въпрос, както, например, любовта към родителите, то просто винаги се предполага. Въпреки това има твърде много явни свидетелства, някои от които сме изложили тук:

+ +

Богослужебни молитви за народа

Отпуст на вечернята:

„Утвърди, Боже, благочестивия и христолюбив български народ, светата православан вяра, православните християни и тоя свети храм во век века.“

Ектения:

„За нашия български народ, за правителството и за христолюбивото ни войнство на Господа да се помолим.“

Тропар на Честния Кръст

„Спаси, Господи, Твоите люде и благослови Твоето наследие, като даряваш на православния български народ победа над враговете и го запазваш с Твоя кръст.“ ^[1]

Отпуст на литургията:

„Господи, Който благославяш онези, които Те благославят, и освещаваш онези, които се надяват на Тебе, спаси Твоите люде и благослови наследството Си. Запази пълнотата на + Твоята Църква. Освети онези, които обичат благолепието на Твоя дом. Ти ги прослави с Твоята божествена сила и не оставяй нас, които се уповаваме на Тебе. Дай мир на Твоя + свят, на Твоите църкви, на свещениците, на нашия български народ, на войнството и на всички Твои люде! Защото всяко добро даване и всеки съвършен дар иде от горе, слизайки + от Тебе, Отче на светлините, и на Тебе въздаваме слава и благодарение, и поклонение, на Отца и Сина и Светия Дух, сега и винаги, и во веки веков.“

+ +

Свети апостол Павел за любовта към сънародниците му (Римляни 9)

1 „Истина говоря в Христа, не лъжа, – свидетелствува ми моята съвест чрез Духа Светаго, –

2 че ми е голяма скръб и непрестанна мъка на сърце;

3 молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът,

4 които са израилтяни, на които принадлежи осиновяване и слава, завети и законоположения, богослужение и обещания;

5 техни са и отците, от тях е и Христос по плът, Който е над всички Бог, благословен вовеки, амин.“

+ +

Апостолски правила (правило 34): Отделните народи си имат епископи

„Епископите на всеки народ трябва да познават първия изпомежду си, когото да признават като глава, и да не вършат без негово разсъждение нищо, което превишава + тяхната власт, а всеки да прави само това, което се отнася до епархията му и до подведомствените на нея места. Но и първият епископ да не върши нищо без + разсъждението на всички епископи, понеже по този начин ще има единомислие и ще се прослави Бог чрез Господа в Духа Свети - Отец и Син и Дух Свети.“

+ +

Светите Кирил и Методий

+ +

„Много страдаха и се отказваха от живота, за дето българите не разбираха вярата“

+ +

Свети цар Борис

Свети Борис поставя основите на независимите ни църква и държава. Цялото му дело е посветено на привеждането ни към Богопознание и запазването на нашия език и независимост

+ +

Борилов Синодик (1211г.): Възпоменава царете и светиите потрудили се за народа

„На Кирила Философа, който преведе Божественото Писание от гръцки език на български и просвети българския род, новия втори апостол, [...] вечна памет.“

„На неговия брат Методий, архиепископ на Моравия Панонска, тъй като и той много се е потрудил за славянската книга, вечна памет.“

„На царя Иван Асен Белгун, който освободи българския род от гръцко робство, вечна му памет. + На неговия брат цар Теодор, наречен Петър, и на неговия брат цар Калоян, който постигна много победи над гърци и франки, вечна им памет.“

+ +

Житието на свети Йоан Рилски от свети Евтимий Търновски: Възпоменава подвига на цар Иван Асен за освобождението ни

„Не след дълго, когато Бог благоволи да обнови българската държава и да въздигне, да кажа, като е писано, падналата скиния, рухнала от гръцкото насилие, + той въздигна рога на българското царство при преблагочестивия цар Асен, който в светото кръщение бе наречен Иван. Той прочее, като прие хоругвите на царството, + всички паднали български градове здраво укрепи, а разорените обнови. И добре препасан срещу гръцкото царство, покоряваше околните области, градовете и селата“

+ + +

„Но, о пречестна главо, и изпълнена с благодатта на Светия дух, Иване, жилище на спасителя и на Отца, ти, който стоиш пред престола на Царя на всички и открито + се наслаждаваш на светлината на единосъщната Троица, и херувимски възгласящ заедно с ангелите трисвятата песен, понеже имаш велико и безмерно дръзновение, моли се + на всемилостивия владика да спаси твоите сънародници, единородния ти български народ и помогни на нашия властен цар Иван Шишман, и му покори всички противящи се + врагове под нозете му! Непорочна вярата пази! Градовете наши утвърди! Целия свят умири! От глад и пагуба ни избави! И от нападения на иноземци ни съхрани! Старите + утеши, младите напъти! Безумните умъдри! Вдовиците пожали! Сираците закрили! Младенците отхрани! И всичките си люде запази от всички напасти, и в деня на Страшния + съд ни избави от лявата част и ни сподоби чрез молитвите си да чуем заедно с десните овци блажения онзи глас от владиката Христос: "Дойдете, благословени на моя отца, + наследете приготвеното за вас царство от началото на света, понеже нему подобава слава, чест и власт в безконечните векове, амин!"“

+ +

Свети Паисий Хилендарски

+ +

Свети Софроний Врачански

+ +

Дядо Борис Неврокопски: Загриженост и любов към народа

„Българският народ е християнски, затова никой няма право да му дава езическо училище.“

„Българският народ се е крепил, живял и се е опазил в продължение на вековете само чрез вярата в Бога и в себе си и затова никой не може безнаказано да учи + неговите рожби на безверие и безбожие и да подготвя по тоя начин неговата гибел. Българското училище трябва да се обнови и спаси, за да се спаси българската + младеж. А да се спаси българската младеж, това значи да се осигури и спаси бъдещето на българския народ. Това велико дело трябва да се подеме незабавно и да се + извърши с общи усилия от всички ония които мислят за българската младеж и трептят за съдбините на българското племе.“

+ Източник
+ Друго от дядо Борис по въпроса + +

Свети Гавриил Ургебадзе

Отец Георги Жегларски

+ + +

Други Богослужибни свидетелства

Из Постния трипесенник: „На нас християните се даде необоримата държава на Твоя Кръст, Спасителю наш, чрез който се побеждават множествата на иноплеменните езици (народи)...“

Казва се, че държавата на Кръста побеждава другородците Т.е. приравнени са вяра, народ и държава

+ +

^[1] На старогръцки: „Σώσον, Κύριε, τον λαόν Σου και ευλόγησον την κληρονομίαν Σου, νίκας τοις βασιλεύσι κατά βαρβάρων δωρούμενος και το σον φυλάττων, δια του Σταυρού Σου, πολίτευμα.“
+ + Буквално: „Спаси, Господи, Твоите люде и благослови достоянието Си, като даруваш победа на василевса (царя) над варварите, и запазваш с Кръста Си Твоя народ (жительство)“.
+ + Когато сме имали цар се е пеело:
+ + След като царството ни падна, вече се молим за нашия православен народ. Приравняването на цар и народ не е нещо ново - виж това +

+ +

+ + diff --git a/s/ortho/sv-dimiter/index.html b/s/ortho/sv-dimiter/index.html new file mode 100644 index 0000000..5e67059 --- /dev/null +++ b/s/ortho/sv-dimiter/index.html @@ -0,0 +1,55 @@ + + + + + + + + + Чудото на св. Димитър с българите | Българска старина + + + + ⬅️назад
+ +

Чудото на свети Димитър с българите

из „История славянобългарска“ +

събра и нареди: Васил Дечков

+ +

последно обновена: 23.01.2026 г. +
създадена: 23.01.2026 г.

+
+

Много православни българи често ходят на поклонение или поне се възхищават на светините в Гърция. И действително, като православни християни, ние трябва да търсим светостта.

+ +

Но защо нехаем и не знаем за нашите родни светци и светини? Защо почти никой дори в църковна среда не знае за чудесното явяване и покровителство на свети Димитър при освобождаването на България от гръцко робство?

+ +

Дълго време тоталитарният атеизъм е задушавал тази истина, но какво е оправданието ни днес? Защо тази църква (!), където по чудо се е пренесла иконата на свети Димитър от Солун, и са открити гробовете на царете Асен и Петър, стои целогодишно затворена и то като бездушен музей? Освен на Димитровден, когато се прави някое културно (не духовно) събитие.

+ +

Там, където трябва всеки ден да възнасяме благодарствени молитви към Бога, Който чрез Своя великомъченик Димитър ни е дарувал свобода – телесна и духовна!

+ +

Изслушайте разказа за чудото на свети Димитър с българите и ще разберете защо ако това беше станало в друга православна страна – например Гърция – ежегодно щяха да се стичат тълпи с хиляди поклонници от целия православен свят.

+ +

Отец Паисий дълго време стоя на двулевката, но малцина се осмелиха да прочетат неговия историко-богословски труд. По-лесно е да се задоволяваме с клишетата.

+ +

Този кратък запис е скромен опит за съживяване на една забравена истина от църковно-историческото предание.

+ +

+ + +
+ +

+ + diff --git a/s/ortho/sv-prokop/index.html b/s/ortho/sv-prokop/index.html new file mode 100644 index 0000000..ae367b1 --- /dev/null +++ b/s/ortho/sv-prokop/index.html @@ -0,0 +1,39 @@ + + + + + + + Св. Прокопий Чешки | Българска старина + + + + + +

Кратко житие на преп. Прокопий Чешки

Евгений Поселянин, 1908 г.

+ +

+
+

+ +
+ +

✝ 1 брезен (април)

превод от руски: Васил Дечков

Син на благочестиви и знатни родители, Прокопий се родил в Бохемия [Чехия], в село Хотиш. В детството и младостта си той изучил всички науки, които тогава се преподавали на славянски език. След учението той приел свещенически сан и започнал ревностно да разпространява и поддържа православното християнско учение. След това се отделил в пустинно уединение и се предал на отшелнически подвизи. Тук, в пещерата, го открил излезлият на лов херцог Улрих, който проявил съпричастност към отшелника и продължително беседвал с него. Този херцог, изпълнявайки желанието на Прокопий, построил на река Сазава църква, посветена на св. Йоан Предтеча. Така била положена основа на обителта (около 1012 г.), която, със старанията на Прокопий и пособията на херцог Улрих и на неговия приемник крал Бретислав, в скоро време достигнала цветущо състояние. Въпреки това високо покровителство обаче, на Прокопий му било трудно да се бори за православието с папистите.

+ +

Така и било постъпено спрямо сазавските иноци. Крал Вратислав обаче им върнал обителта (през 1061 г.) и молил римския папа Григорий VIII да утвърди в нея славянското богослужение. Папата отговорил на краля: „Ваше височество моли при вас да се извършва служба на славянски език; ние никак не можем да сме благосклонни към вашата молба. Убедени сме, че ненапразно е било угодно Богу някои места от Свещ. Писание да бъдат скрити и то да не е ясно и разбираемо за всички, за да не би по този начин да изпадне в пренебрежение или, ако бъде зле разбрано, да въведе в заблуждение. Затова, въпреки вашето неблагоразумно искане, с властта на блажения Петър и за слава Божия, повеляваме, с всички сили да се противостои на суетната дързост“. Вратислав не изпълнил волята на папата, и в Сазавската обител, както по-преди, (започнали) да провеждат службите на славянски език.

+ +
+

Поселянин, Е. Полное собрание жития святых Православной греко-российской церкви. Апрель. 1908

+ + diff --git a/s/proizhod/alzek/index.html b/s/proizhod/alzek/index.html new file mode 100644 index 0000000..22fe784 --- /dev/null +++ b/s/proizhod/alzek/index.html @@ -0,0 +1,48 @@ + + + + + + + + + Алцек – „вожд на славяните“ | Българска старина + + + + ⬅️назад
+

+ +

Алцек – „вожд на славяните“

Пряко свидетелство за славянския произход на древните българи

Васил Дечков

+ +

написана: 31.08.2025 г.

+ +

Знаете ли, че Алцек – брат на Аспарух и предводител на българите в Италия – в Салернитанския летопис (974 г.) е наречен „вожд/княз на славяните“ (Alcieco, dux Sclavorum)? Същият е споменат от Павел Дякон (787–796 г.) като „Алцеко, вожд/княз на българите“ (Alzeco, dux Vulgarum) и в летописа от Монте Касино (867–920 г.) като „Алцек Българина“ (Alzechus Vulgar).

+ +

Салернитанският летопис е написан от абат Рагоалд от Монте Касино – прочут манастир в Италия, намиращ се в близост до местата, населени от Алцековите българи – Сепинум, Бовианум, Изерния (според Павел Дякон) и Салерно (според летописа).

+ +

Ето го и въпросният откъс от летописа: „След като умрял Ламберт, синът на Гуидо Стари, последният оставил на синовете си Сполетум. След като и той се споминал, Гуидо Млади получил Сполетум и Камеринум, разположил се на лагер и сключил мир с агаряните в Сепинум, където някога бил настанен от Ромуалд КНЯЗЪТ НА СЛАВЯНИТЕ АЛЦИЕКО [Alcieco, dux Sclavorum], след като били дадени и взети заложници...”

+ +

Тези свидетелства от древни местни и вещи писатели са поредното доказателство за славянския произход още на древните българи. Това се потвъждава косвено и от свидетелството на Павел Дякон (кр. на VIII в.), който казва: „въпреки че говорят на латински, все пак съвсем не са забравили да употребяват и собствения си език“ – бидейки малцинство в чужда държава. Колко ли повече можем да отнесем тези думи към дунавските (Аспаруховите) българи, които са били основният български клон, разгромил цялата византийска войска, наложил данък на Империята и създал своя държава, където господствал!

+ +

цитатите на изворите са по: Николов, А. Alzeko, dux Vulgarum и заселванията на прабългари в Италия – В: Българско средновековие: общество, власт, история. София: 2013.

+ + +

Заповядайте в нашата Facebook група от съмишленици за славянския произход на древните българи и в нашия сървър в Stoat – Български свѣтогледъ!
+
+ +

+ изображение ИИ +

+ + diff --git a/s/proizhod/aprilov-pr/index.html b/s/proizhod/aprilov-pr/index.html new file mode 100644 index 0000000..315a454 --- /dev/null +++ b/s/proizhod/aprilov-pr/index.html @@ -0,0 +1,42 @@ + + + + + + + + Васил Априлов за произхода на българите | Българска старина + + + + + +

Васил Априлов за произхода на българите

из „Денница на новобългарското образование“, 1841, стр. 91

+ +

+
+

+ +
+ +

превел от руски: Васил Дечков, 28.02.2025

(26). Справедливостта изисква да се каже (suum cuique¹), че след завръщането ми от Константинопол в началото на 1831 год. случайно намерих първия том от съчинението „Българите“ на покойния Юрий Иванович Венелин. Смелостта, с която той се бе въоръжил срещу Ареопага на учените, както той сам обяснява, ме порази. Не се наемам да защитавам неговите мнения, тъй като не съм в състояние да се съревновавам с учените и да подкрепям с нови доводи неговите предположения за масагетите, гепидите, ретийците и готите. Оставям на учените да ги доказват или опровергават. Но що се отнася до славянството на българите, то нека ми бъде позволено и аз да подам своя глас против мнението на онези господа учени, които нарекох татаромани в писмата си към покойния Венелин, писани впрочем не за публиката. — Ще говоря с факти, и моля да отворите която и да е преведена на новобългарски език книга: преводът на Новия Завет или Историята на г-н Кайданов, или друга, която и да е. — Освен някои гръцки и турски думи, навлезли в употреба, нима там има татарски? На са ли всичките старобългарски, тоест славянски? Русия, бидейки под владичество на татарите, които живели с русите не навсякъде заедно, е възприела и до днес има някои татарски думи, а татаро-българите, които дошли в голяма маса и покорили някакъв си славянски народец около Дунава, изгубили своя собствен език — езикът на Завоевателите и Владетелите — и приели езика на този народец², който, освен това, те изгонили от заетите от тях места? — Как! Днешните българи в своите народни песни славят Перун, Коледа, Лада и Леля, (о) а за Далай Лама съвсем са забравили? Но тези господа учени произнасят своите определения от писменото си бюро и никога не са виждали българския народ. (p). Забележително за мен е и това, че мнозина учени уважават мненията на другите и или ги приемат, или ги подминават с мълчание, оставяйки въпроса неразрешен. (q). Знаейки добре латински, те забравят правилото: „Vitam impendere vero“ („Да посветиш живота си на истината“). — Руската академия, която вече направи толкова много, би сторила велико благодеяние и за литературата, и за историята, ако назначи няколко учени да пътешестват по България. Там може да се събере обилна жетва в много отношения.

+ +

По този начин първият том на г-н Венелин, който възбуди общо въодушевление сред славяните, поощри първо мен към занимания. Дълго търсих автора в Санкт Петербург и Москва, за да го моля да продължи своите изследвания; защото неговите положения бяха тържество за всички българи. Те видяха в него онзи Гений, който може да ги извлече от неизвестността, да ги запознае с техните братя – русите…

+ +
+

+ +

¹ лат. „Всекиму своето“;

² Тук Васил Априлов критикува възгледа на татароманите, които твърдят, че българите са „татари“ (тюрки). Той утвърждава многобройността на древните българи, а не малобройността, която те им приписват. В славянския модел (който поддържат Априлов и Венелин) заселилите се българи са славяни от самото начало и не съществува отделен „славянски народец“ – бел. пр.

+ +
+

Цялата книга в PDF: Априловъ, В. Денница ново-болгарскаго образованiя, 1841.

+ + diff --git a/s/proizhod/arcana/index.html b/s/proizhod/arcana/index.html new file mode 100644 index 0000000..bc13bdd --- /dev/null +++ b/s/proizhod/arcana/index.html @@ -0,0 +1,81 @@ + + + + + + + Disciplina arcana | Българска старина + + + + + ⬅️назад
+ +

Disciplina arcana: „българи и славяни“?!

Обяснение

Васил Дечков

+ +

+ + +

последно обновена: 27.03.2026 г. +
създадена: 21.11.2025 г.

Тази статия изхожда от славянската теория за произхода на древните българи.

Името Σκλάβοι, Σθλαβήνοι („склави“, „славини“) в ромейските източници може да означава:

1. Конкретно западнобалкански славяни
+2. Всички славяни
+3. Конкретно българи.

Може и да е звучи произволно, но е безспорно, че и трите значения ги има (цитати). Тоест произволът не идва от славянското становище, а от гърците.

+ +

Както при тях римлянин (ромеин) може да означава:

1. Всички поданици на Царството
+2. Конкретно латинците
+3. Конкретно гърците

+ +

1. Конкретен клон (западнобалк.)

+ +

Места, където наистина се говори за други славяни – най-вероятно сърбо-хърватите (+словенци). Защото наистина има такива места, както е при Йордан Равенски („българи, анти и склави“ – антите също са славяни, но са изброени отделно от склавите). И чак след това можем да достигнем до малкото места, където този модел не работи, защото се отнасят наистина за България и българи.

+ +

• Българите по времето на Георги Войтех не приели сърбина Константин Бодин за свой владетел, защото по този начин „българите щели да покорени от славяните [сърбите]“. Източник?

+ +

• „склавите [сърбите?] и вулгарите много се заобичали, защото говорели един език“ – Дуклянски летопис, XIV в. (да се допроучи).

+ +

2. Всички славяни

+ +

3. Конкретно българите

+ +

1) Житие на св. Климент Охридски, написано от бл. Теофилакт (XI в.): „славянският, сиреч българският народ...“ (τό τῶν Σθλοβενῶν γενὸς ἐὶτ οῦν Βουλγάρων);

+ +

2) В указа на ромейските царе Василий и Константин от 960 г. се споменава за поселване на „славяни-българи“ в Солунско;

+ +

3) Ръкописен речник на Кирил Александрийски: „Славения, тоест България“ (Σκλαβινία ἠ Βουλγαρία);

+ +

4) Сказание за Сивила (средновизантийски сборник, в старобългарски превод?): „Славяните, сиреч българите, са добри, гостоприемни, истинни, беззлобливи, любящи чужденеца и християнството. Те ще запазят и предадат при Второто пришествие правата вяра на Господа“.

+ +

Брат/близнак = Българи/славяни

+ + +

За единичните случаи: 2-те места, където се казва „българи и Славинии“ вероятно относно Мизия и Македония, и едното място, където се казва "българи и склави" относно България.

+ +

1. С понятието „Славиния“ могат да се описват/разграничават независимите или полу-зависимите от Византия българи (т.е. българите с техните славянски области).

+ +

2. „Маджари и авари“, „мизи и българи“, „българи и хуни“, „царе и князе“, „народи и племена“ е език на пояснение, разширение, уточнение („и“ като пояснителен съюз), не разделение. Може да означава „българите, които са славяни“ или „аварите, които са маджари“ – такъв е случаят при св. Паисий, който на едно място говори за „авари и маджари“, а на друго – изрично казва, че аварите са маджари (според него). Също и при патриарх Никифор (IX в.), на едно място говори за „българи и хуни“, а на друго място нарича българите „хуни“. Това е съвсем естествен начин на говорене и всеки от нас го прави, съзнателно или не, за да опише всестранно някоя своя мисъл, напр. „комунисти и фанатици“ (в тази мисъл комунистите също са към фанатиците, но е изразена така, че може да се разтълкува и погрешно, сякаш са нещо отделно). Има такъв поетичен похват (паралелизъм) в библейския еврейски език: „Чужд станах за братята си и странен за синовете на майка ми“. (Пс. 68:9). „Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта.“ (Пс. 18:1). Това тълкувание окончателно се потвърждава от летописа на Никита Хониат (XIII в.), в който се споменава, че Асен и Петър „нямало да се спрат, докато не нанесат твърде големи вреди на ромеите и не обединят управлението на мизи и българи в едно, както било някога.“ Българите, които са добре известни като „мизи“ у гърците, в различните им предели (Мизия и Македония) са наречени от тях „мизи и българи“! Какъв по-ясен пример за византийската етнографска неточност от това!

+ +

3. Смесени понятия – често византийските летописци използват народните имена съвсем произволно, без да отразява нещо действително. Например „българи и котраги“, макар че според други източници котрагите спадат към българите. Същите византийци наричат циганите "Γύφτοι" (египтяни), откъдето се и запазва думата Gypsies! Така че не можем да очакваме това да са някакви вещи етнографи! Често използват имената както им падне. Така е и в разказа за бунта на Виталиан (513 г.), в който участват българи, които са наречени последователно в същия текст през две изречения „българи и хуни“, „скити“, „хуни“, „готи“...

+ +

Разбирам, че това е някакъв по-нишов въпрос и няма да тръгнем да се обясняваме като излагаме самото становище, но е добре да го имаме като подготвено тълкувание, защото това е труден момент, с който могат да ни „сгащят“, ако не сме подготвени предварително.

+ +

И както казва Иловайски: първо да докажат как изобщо е възможно това радикално превръщане, и после ще мислим за 2-3 заплетени изречения в източник.

+ +

Според мен е по-добре да разтълкуваш тези места като "просто българи" и да кажеш "не е нещо особено, просто по-особен изказ" (както правят средновековните българи впрочем в старобългарските преводи), т.е. нашият възглед се подкрепя и от преданието^[1], отколкото да "удвоиш славянството" и да кажеш, че има две групи българи. Мисля, че втората възможност по-скоро отслабва славянското становище, а и не се основава на топонимите, където езикът е един, и на историята, където народът е един. Малко е поставяне на каруцата (2-3 забити израза от гърците) пред коня (целокупния български народ, езикът и преданието)

+ +

^[1] Виж старобългарския превод на Симеон Логотета. Така правят и прозорливите учени Ю. Венелин и Д. Иловайски. „Цялата беда е в това, че досега историческите умници са тълкували всичко буквално; според тях например две имена на един и същ народ означават два различни народа, защото тези имена се състоят от съвсем различни букви!!“ – Юрий Венелин. + +

+ + diff --git a/s/proizhod/belejki-proizhod/index.html b/s/proizhod/belejki-proizhod/index.html new file mode 100644 index 0000000..668c53e --- /dev/null +++ b/s/proizhod/belejki-proizhod/index.html @@ -0,0 +1,72 @@ + + + + + + + + Бележки за произхода на българите | Българска старина + + + + ⬅️назад
+ +

Кратки бележки за произхода на българите

Васил Дечков

+ +

последно обновена: 19.11.2025 г. +
създадена: 08.09.2023 г.

+
+ +

Тук са изложени някои мои бележки за произхода на българите. Част от тях са заимствани от Д. Иловайски и се повтарят с описаното в миналите ми статии, но тук са предадени по-сбито:

+ +

• единственият засвидетелстван български език е славянският;

+ +

• липсва друг превод на Св. Писания освен славянския (или както синонимно е наречен от Йоан Екзарх – български);

+ +

• в епохата Χ–XΙ в. българите безспорно са славяни, говорят на славянски – речта им е засвидетелствана от Кедрин: „Βεζείτε, ό Τσαΐσαρ“ (Бѣзите, цѣсарь), а също са наричани така в:

+ +

3) Ръкописен речник на Кирил Александрийски: „Славения, тоест България“ (Σκλαβινία ἠ Βουλγαρία);

+ +

4) Арабският писател Ал Табари (897 г.): „славяни нападнали ромеите в голямо количество и избили много от тях“; става въпрос за победата на цар Симеон при Българофигон;

+ +

• историята не ни представя примери за светкавична и безследна загуба на родния език, и то на могъщия народ-завоевател;

+ +

• старобългарският език е чист славянски език (няма например тюркски елемент в него);

+ +

• Аспаруховите българи са били многочислени, напр. според Баварския землеписец (IX в.): „Vulgarii, regio est immensa et populus multus, habeus civitates v, eo quod multitudo magna ex eis sit et non sit eis opus civitates habere“; хазарския каган Йосиф (X век): „многочислени като песъчинки в морето“; български Манасиев летопис: „Бидейки безчислено многобройни, те изпълниха и тази страна на Дунава, и онази до Драч и по-нататък“ (XIV в. – домашен);

+ +

• средновековните българи са се считали за изконни славяни (пряка приемственост в летописите с т. нар. Аспарухови българи или „пра“българи);

+ +

• славянското присъствие* в южните Балкани (напр. Пелопонес) се осъществява след окончателното въдворяване на българите зад Дунава;

+ +

• славянското население на Епир и Тесалия през цялото Средновековие, дори до XIX век, е известно с името си „българи“. Според тюркската хипотеза обаче те са „станали“ българи (уж приели името на алтайските покорители) за времето, в което тези земи са били част от Първото българско царство – според тях ок. 100 години с прекъсвания (920–1018 г). Същевременно, племето милинги в Морея, поселило се там ок. VIII в., се споменава през XIV век в Морейския летопис. Как тогава може същите славяни да „станат“ българи за под 100 години „тюрко-българска“ власт, но под 600–700 години византийска – да не приемат името „ромеи“, а да си останат милинги?

+ +

• отново в Тесалия има немалко топомини, произхождащи от името „българи“ (Βουλγάρα, Βούλγαρης, Βουλγαρινή, Vurgar и пр.);

+ +

• предводителят на „пра“българите в Италия Алцек е наречен „вожд на славяните“ („Alcieco, dux Sclavorum – Chronicon Salernitarum, 142-150);

+ +

И прочее факти. Изобщо историческото съществуване на отделен от сърбохърватския славянски народ и език в източната половина на Балканите (в дн. Румъния, България, РСМ, Гърция и пр., известен в Средновековието с името българи), не намира обяснение, ако древните българи не бъдат признати за славяни.

+ +

В една по-ранна епоха някои писатели (напр. Прокопий Кесарийски и Йорнанд Равенски) правят разлика между българи и склавини (напр. „българи, анти и склавини“), като последното название първоначално означава собствено илирийския или сърбо-хървато-словенския клон на славяните. Постепенно гръцките летописци разпростират името им върху всички народи, говорещи сродни езици от това семейство.
+ +

* споменатите славяни (милинги, езерци) в Пелопонес принадлежат към същото българско племе съгласно езиковите и исторически свидетелства: езикът им е старобългарски с *шт и *жд, изрично са наречени българи в критска народна песен и използват титлата „болярин“;

+
+

Заповядайте в нашата Facebook група от съмишленици за славянския произход на древните българи и в нашия сървър в Stoat – Български свѣтогледъ!
+
+

+ +

+ + diff --git a/s/proizhod/blgari-tesalia/index.html b/s/proizhod/blgari-tesalia/index.html new file mode 100644 index 0000000..6ff14cd --- /dev/null +++ b/s/proizhod/blgari-tesalia/index.html @@ -0,0 +1,146 @@ + + + + + + Българите в Тесалия | Българска старина + + + +

Българите в Тесалия. Историческо изследване или обзор

Васил Дечков

+ +

+
+

+ +

+
VI в. – Прокопий Кесарийски пише, че по времето на цар Юстиниан I хуни, склавини и анти (според Йордан: българи, склавини и анти) със своите почти ежегодни нашествия са опустошили Илирия, Тракия, Гърция, Тракийски Херсон и всичките страни от Йонийско море до преддверията на Цариград;
+
558 г. – кутогорският (български) княз Заберган прекосява Дунава и разделя войската си на три: една част се насочва към Термопилите, друга към Тракийския Херсон, а третата към самия Цариград;
+
+580 г.; VI–VIII в. – Населяване на днешна Гърция от българите – в частност племето велегезити обхваща Тесалия, чиято източна част впоследствие получава името Велегезития:
+
+Сирийският летописец Йоан Ефески в 584 г. пише: „В третата година след смъртта на цар Юстина и през царуването на победоносния Тиверия излезе проклетият славянски народ и опустоши цяла Елада, Тесалия и Тракия, завзе много градове и укрепления, опустошаваше, палеше, грабеше страната и я завладя; той се засели в нея без страх, като че да беше негова“.
+
Съвременникът на св. Исидор Севилски и продължителят му утвърждават, че в началото на царуването на Ираклий славяните превзели Гърция от ромеите („Cujus initio (imperii Heraclii) Sclavi Grжciam Romanis tulerunt“). В чудесата на св. Димитрия Солунски четем: „През време на епископството на блаженопаметния Йоана, когато славянският народ (Σκλαβίνων ἔθνος) се подигна... Те опустошиха цяла Тесалия, околните острови и тия на Гърция, също Цикладите с цяла Ахея, Епир, по-голямата част на Илирика и част от Азия.“ Неизвестният съкратител на Страбон от края на X в. съобщава, че в негово време целият Епир, почти цяла Елада (същинска Гърция), Пелопонес и Македония били заети от „скитите славяни“ (Σκύθαι Σκλάβοι).[i]
+
Че тези славяни са били не какви да е, а именно българи, предстои да видим от изложените исторически и езикови свидетелства в настоящата статия. Предстои да разберем, че славянското население на Тесалия е било известно под народното си име „българи“ повече от хилядолетие.
+
Македонистите отричат, че тези славяни имат каквото и да е било отношение към българския народ и ги считат за изцяло отделна единица, свои предци – „македонски словени“. За жалост, в новата световна наука, обслужваща политиката, предствата за народната принадлежност на славяните в днешна Македония и Гърция е твърде мъглява и често повлияна от македонизма, сръбските и гръцките домогвания. Тук няма да се спираме на тези безпочвени твърдения, чиято несъстоятелност сама ще се разкрие в хода на статията. Българските учени от своя страна, или поне по-старите, вземайки предвид историческите и езиковите свидетелства и закони, считат славяните в Гърция до Морея (Пелопонес) включително за собствена българска група славяни, която имала първостепенното значение в образуването на българската народност. Макар да сме съгласни с едно такова твърдение, все пак бихме искали да укажем на една негова слабост.
+
+
За съжаление, повечето български историци приемат сляпо теорията за неславянски произход на древните българи, поради което и считат, че тези славяни приели името „българи“ едва вследствие на пребиваването им под властта на българската държава. Трябва обаче да отбележим, че те са били същото време, ако не и повече, под ромейска власт, но никога не са се нарекли ромеи. По същия начин не са се нарекли и турци при завладяването им от последните. Но въпросните изследователи очакват да приемем, че славяните за 300 години (~620-920 г.) ромейско господство не приели името ромеи, а под българско – приели името „българи“ за 100 години (~920-1018 г.) управление с прекъсвания. Опровержение в тази връзка представлява и славянското племе милинги, което през VII-VIII в. населява Морея, и се споменава чак до XIV в. (Морейски летопис) под собственото си племенно название.[ii] 700 години милингите не стават ромеи.
+
Показания ни дават и немалко от географските названия из днешна Гърция, в които срещаме народното име „българи“: Βουλγάρα, Βούλγαρης, Βουλγαρινή, Vurgar, и пр. Особена важност обаче има реката Βούλγαρης на о-в Лесбос (до Мала Азия), която има признаците на следа от широките славянски заселвания от VI-VIII в., обхванали и гръцките острови.[iii] Тя нямаше как да придобие своето название, ако въпросните заселвания не бяха на славяни, наричащи се българи.
+
Летописно сведение по въпроса имаме от Йоан Малала (VI в.), който пише: „пристигна с атридите и самси Ахил със своя собствена войска, наричани някога мирмидонци, а сега българи, 3000 души“. Сведението се намира и в старобългарския превод от X в. Ромейският летописец отъждествява българите с древногръцкото митично племе мирмидонци, обитавало Тесалия. Изглежда, че по това време (VI в.) тя е била заселена с българи. Още едно указание намираме в старобългарския превод (XIII-XIV в.) на св. Симеон-Метафрастовия летопис, където в споменатото нахлуване през 580-584 г. по времето на цар Маврикий, по-общото название „славяни“ е заменено с частното „българи“[iv]. Макар и по-късен, преводът все пак свидетелства за родното предание или възприемане на посочените извори.
+
+
+

+
Привеждаме и някои свидетелства, в които българите пряко са наричани славяни[v]:
+
1) Житие на св. Климент Охридски, написано от бл. Теофилакт (XI в.): „славянският, сиреч българският народ...“ (τό τῶν Σθλοβενῶν γενὸς ἐὶτ οῦν Βουλγάρων);
+
2)      В указа на ромейските царе Василий и Константин от 960 г. се споменава за поселване на славяни-българи в Солунско;
+
3)      Ръкописен речник на Кирил Александрийски: „Славения, тоест България“ (Σκλαβινία ἠ Βουλγαρία)
+
4)      Арабският писател Ал Табари (897 г.): „славяни нападнали ромеите в голямо количество и избили много от тях“; става въпрос за победата на цар Симеон при Българофигон;[vi]
+

+
След като разгледахме въпроса за българската принадлежност на славяните в Гърция, можем да продължим с известията за тяхно присъствие в Тесалия (Велегезития):
+
+
+
+
Карта 1: днешната административна област Тесалия в Република Гърция
+
+
+870 г. – IV Цариградски поместен събор разисква въпроса за българите. Папските пратеници казват, че преди към подвластните на папата земи спадали „двата Епира, новия и стария, цяла Тесалия и Дардания, чиято страна се нарича България по името на тези българи“. Отбелязва се също, че българите „задържат страната толкова години, тъй като я завладяха, покорявайки си я според варварското право“. (Анастасий Библиотекар, Животоописание на папа Адриан II)
+
+
+
X-XI в. – По времето на царете Симеон, Петър и Самуил, Тесалия е в пределите на Българската държава. По отношение на Самуиловото нашествие, Михаил Псел пише:
+
+
„Когато българите се изправили срещу ромеите, опустошили цяла Тесалия и причинили голямо огорчение на царя. Не можело да бъдат занесени в столицата събраните от селяните данъци, нито един грък не можел спокойно да пътува без да се подлага на смъртна опасност или вземане в плен“ (Михаил Псел, XI в).
+
~1020 г. Показно е, че в указите си, осигуряващи правата на Охридската (Българската) архиепископия, Василий II Българоубиец включва в пределите ѝ Северна Тесалия.
+
+
+Карта 2: Охридската (Българската) архиепископия (XI в.)
+
+
+
Карта 3: въстанието на  Петър Делян;
+

+
+

+
1040 г. – въстанието на Петър Делян обхваща големи области (от Срем и Белград чак до Тива, т.е. Южна Гърция), като Тесалия също спада в освободените земи;
+
+
1066 г. – въстание на българи и власи в Тесалия. Предводител е градоначалникът на Лариса – Никулица Делфина, с участието на Боривой Влаха и Славота Карамалак, споменати в „Стратегикон“ (~1072 г).
+
XII в. – Йоан Цеца: „и тогава всички пристигнаха в Авлида с кораби, и заедно с тях Ахил, синът на Пелей и на Тетида, дъщерята на философа Хирон, водейки войска от хуни-българи-мирмидонци на брой 2500“.
+

+
Сказание гласи, че самият Ахил е роден в тесалийския град Лариса, намиращ се на 20 км от Тирнавос (Търново), където тече и река Вулгарис (т.е. „Българска река“), днес преименувана на Титарисиос („Суха река“).
+
+
XIII в. – Тесалия отново влиза в състава на Българската държава по времето на цар Иван Асен II.
+
+
+
+
+
+
Карти 4 и 5: пределите на България по времето на цар Иван Асен II
+

+
1336 г. – Ромейският цар Андроник III Палеолог издава указ за правата на епископия Стагийска (дн. Каламбака) на Охридската архиепископия, от който става ясен съставът на тогавашното население: „...Всички духовници, които са под властта на светата епископия, както и жителите, селищата, манастирите, а също и посветените под нейната област власи, българи и албанци...“ Изброени са редица села с български имена: Дупяни, Лабохово, Черничево, Слатина, Буковик, Мелово, Сушица, Гребено, Козяк, Тръбухиница и други.[vii]
+
1348-1371 г. – Сръбското царство владее Тесалия за 23 години, недостатъчни да повлияят на гъстото българско население, живяло 700 години в областта. Подобни изводи могат да се направят и за българите от другите области на дн. Гърция.
+
1423 г. – Секретарят на Английското посолство в Цариград Д. Укурхарт привежда турско известие за българи в Тесалия през XV в., които в началото на турското робство не само били запазили своята народност, но и налагали волята си на околните гърци. Ок. 1423 г. тесалийските българи опустошавали страната и дори един техен княз спочулил да вземе града Лариса (Южна Тесалия). Гърците извикали на помощ турския военачалник Турхан-бей, който с войска от 5000 турци превзел града. Българите обаче успели да избягат и техният княз се оттеглил в Метеора (Северна Тесалия), където основал един от манастирите.[viii]
+

+
1829-1834 г. – В труда си „Древните и сегашните българи“ (1829) руският учен Юрий Венелин описва жилищата на съвременните му българи: „Населението на Тесалия се състои от власи, българи, турци, гърци“.
+

+
В друг свой труд – „Граматика на днешното българско наречие“ (1834), Венелин споменава, че българите населяват „цяла Македония, която е известна под името Стара България. Българи живеят и в няколко области в Албания и Тесалия“.
+
1850 г. – Калина Стойку от село Алмира до гр. Ипати в Южна Тесалия изпраща писмо до Александър Екзарх (в Цариград), в което проси неговото ходатайство за затворения си син Константин Стойку. В писмото са включени и подписите на селски първенци: Мито, Нечко, Личо, Лало, Димо и пр.[ix]
+
+
1868 г. – Руският генерал-майор и военен историк Иван Липранди в съчинението си „Източният въпрос и България“, във връзка с жилищата на българите казва: „За Македония не говоря: тя е обитавана от българите, на които е принадлежала; в нея живеят само малка част от гърците; тук живеят и куцо-власите или цинцарите, но те са много повече в Тесалия, която е наполовина населена от гърци с българи, общо до милион и половина“.
+
+
1881 г. – кралство Гърция присъединява Южна Тесалия в пределите си;
+
1912 г. – присъединена е и Северна Тесалия (местността около Еласона);
+
Погърчване – според българския историк Йордан Иванов, „погърчването на будните тесалийски българи ще да е станало доста по-късно, може би преди едно-две столетия“, т.е. през XVIII–XIX век. Може би част от тях са се преселили в свободна България?
+

+

+
+
+Български имена на селища, местности, реки в Тесалия:
+

+В труда си „Славяните в Гърция“, немският езиковед Макс Фасмер съставя списъци с български географски названия (топоними) от различните краища на днешна Гърция, и обяснения на техния произход. За Тесалия той съставя списък с 330 (!) български имена из областите ѝ (Трикала и Кардица; Лариса, Фтиотида, Магнисия). Българската принадлежност на имената се разбира от езиковите им особености, например присъствието на съчетанието -жд, -шт (от *-dj, *-tj), което е присъщо на българския, но не и на сръбския език. Названията се използват дори за изучаването на старобългарския език. Друг довод за българското им естество и въобще на славянските поселения в местността, е наличието на имена като Βουλγάρα, Βούλγαρης, Βουλγαρινή, съдържащи народното ни име.
+
Примери за български географски названия в Тесалия са: Βελίτσα (Белица), Βιστρίτσα (Бистрица), Βοϊβόδα (Войвода), Γορίτσα (Горица), Ζαγορᾶ (Загора), Μποκοβικόν (Буковик), Ὄστροβος (Остров), Σκλάταινα (Слатина), Σκλήβαινον (Сливен), Τύρνοβας (Търново) и много други.[x]
+
Макар и не всички, много от българските названия днес са променени от гръцкото правителство, а използването на старините имена е наказуемо спрямо гръцкото законодателство![xi] Според данни на Института за новогръцки изследвания в Атина, през XX в. в Тесалия са сменени 487 географски названия от негръцки произход.[xii]
+
+
Списък на Макс Фасмер с български геогр. названия в Тесалия
+
+
+
Със сигурност има и други източници за българите в Тесалия (Велегезития), но това са някои от тях, на които съм попадал или са по-важни за въпроса.
+
Ромейският цар Константин Багренородни (X в.) възкликва: „Пославяни се и стана варварска цялата страна“ (εσθλαβωθή πάσα η χώρα καί γέγονε βάρβαρος), говорейки за българските поселения, простиращи се чак до двата Епира, Тесалия, Морея (бълг. име на Пелопонес), Корфу, Крит, Мала Азия. Както видяхме от всичките събрани и представени исторически и езикови свидетелства, това не били някакви безродни или безименни славяни, камо ли сърби, а именно българи. Земите на Софокъл, Перикъл, Леонид, Платон намерили нови стопани, притежаващи собствена култура, обичаи и нрави. Неслучайно св. Паисий Хилендарски казва:
+
„...Но то било воля Божия да се насели славянобългарският народ в тая земя. И издигнал Бог царството на българите против гърците и смирявал ги Бог много пъти с тоя прост български народ. Най-сетне те намерили толкова хубава и изобилна земя. Римското царство било силно и славно на земята, но българите посред гърците и римляните усвоили и завладели много земя и царували през толкова години самостоятелно и славни...“
+
„...От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани, и първите славянски светци и просияли от българския род и език...“
+
– из „История славянобългарска“
+
+
+
+
+
+
+ +
[i] Иванов, Й., „Българете в Македония. Издирвания и документи за тяхното потекло, език и народност с етнографска карта и статистика“, С., 1915, XI-XII, бел. 5
+
+
[ii] Следва да поясним, че присъствието на племенни разграничения в един народ е естествено и не указва на по-ниско равнище на развитие. „Делене на племена“ има във всеки един народ и до днес, независимо дали това ще са общности, обхващащи села, градове или местности („етнографски групи“). К. Иречек в труда си „История на българите“ (1886 г.) изброява някои съвременни нему български племена, като сам ги определя като такива, например: шопи, бърсяци, поляци, мияци, копановци и др.
+
+[iji] вж. Шишманов, И. Славянски селища в Крит и на другите гръцки острови. – Български преглед, 1897, кн. 3
+
+[iv] вж. Златарски, В. „Известия за българите в хрониката на Симеон Метафраст и Логотет“, С., 1908
+
+
+
[v] Иловайскiй, Д., Вторая дополнительная полемика по вопросамъ варяго-русскому и болгаро-гуннскому, Типо-литографія „Русскаго Т-ва печатнаго и издательскаго дѣла", Чистые пруды, Мыльниковъ пер., Москва, 1902.
+[vi] Ангелов, Д. Образуване на българската народност, София, 1971, 4. Българското народностно име
+
+[vii] Иванов, Й., пос. съч., док. № 33
+
+ +
[viii] Иванов, Й, пос. съч. док. № 200
+

+[ix] сп. Македонски преглед, год. I, 1925, № 3. П. Чилев - Следи от българи в Тесалия..., 153–154
+[x] Vasmer, M., Die Slaven in Griechenland. Berlin 1941, Leipzig 1970.
+
+ +
[xi] вж. Tsitselikis, K. Old and New Islam in Greece: From Historical Minorities to Immigrant Newcomers. Martinus Nijhoff Publishers, 2012, стр. 49.
+
+
[xii] Pandektis: Name Changes of Settlements in Greece
+

+ + +

+ + diff --git a/s/proizhod/drevnost/index.html b/s/proizhod/drevnost/index.html new file mode 100644 index 0000000..3bc18b7 --- /dev/null +++ b/s/proizhod/drevnost/index.html @@ -0,0 +1,45 @@ + + + + + + + + Обзор на древнобългарската история | Българска старина + + + + + + +

Обзор на древнобългарската история

Васил Дечков

+ +

+
+

+ +
+ +

14.04.2025 г.

Eто какво казват Ю. Венелин и Д. Иловайски въз основа на първоизточниците. Българите (славянско племе) тръгват от Кубан и Южна Волга към IV век и постепенно обхващат днешна Южна Русия, Украйна, Влахия. Заради техния наплив от нашествия, Анастасий през VI век строи своята знаменита стена. Множество българи се заселват и в земите на Империята, в Мизия, Македония, Тракия, Тесалия и т.н. Това става грубо между VI-VIII век, макар да има сведения и за по-ранни вълни, например IV век. Тоест поселенията и деянията на „прабългари и славяни“ са всъщност поселенията на славяните-българи. Така например според Васил Априлов Велизарий (роден в Сапарева баня) е българин. По-голямата част от българите обаче още е на север от Дунава в днешна Румъния (изпълнена със славянобългарска топонимия) и Украйна. Когато през 680 Исперих княз превзема земи от Римската империя на юг от Дунава, той извършва окончателното утвърждаване на българите на юг от Дунава, което е и началото на нова епоха в българската история. Държавното разширение на българите на юг е естествена част от тяхното цялостно тегнене в тази посока.

+ +

Така българите постепенно се разпространяват още повече и в областите по на юг, в Епир, Тесалия, същинска Гърция. За българите в Морея се говори в 8 век, след Исперих. Всичко това не са мои измислици или на Юрий Венелин, а имат своите дълбоки корени в старобългарските летописи и предание. Ще напиша статия за това, но сега ще кажа с 2 думи: в Манасиевия летопис се говори, че българите започват да завземат тази земя (Балканите) по времето на цар Анастасий, т.е. V–VI век. После се казва, че през 680 г. българите са били многочислени и постепенно са превзели всичко дори до Драч (Илирия/Епир), откъдето е и българският гений св. Йоан Кукузел. В апокрифния летопис от XI век като първи цар на българите се споменава Слав. А пък в старобългарския превод на Симеон Логотет, описаните в гръцкия оригинал нашествия на славяни от VII век, са уточнени като българи. А в сказание за Сивила се казва: „славяните, сиреч българите“.

+ +

За доописване: обсадите на Солун и Цариград

+
+

+ + diff --git a/s/proizhod/ilov/index.html b/s/proizhod/ilov/index.html new file mode 100644 index 0000000..14d9656 --- /dev/null +++ b/s/proizhod/ilov/index.html @@ -0,0 +1,60 @@ + + + + + + + + Д. Иловайски за произхода на българите | Българска старина + + + + ⬅️назад
+

+ +

Проф. Димитрий Иловайски за произхода на българите

Из „Въпросът за народността на русите, българите и хуните“ (1881)

+ +

Списание на Министерството на народното просвещение, част CCXV, с. 14–18.
+ Типография В. С. Балашев, С. Петербург, 1881.

превел от руски: Васил Дечков, 2022

+ +

„Що се отнася до народността на българите, то понастоящем може да се счита за окончателно доказано към коя група народи са принадлежали“ – казва г-н Соколов. И тук от по-нататъшното развитие на това твърдение ще видим, че не само нищо не е окончателно доказано, а напротив, самите антислависти се разпадат на два вида: едните отнасят българите към чудската или финска група, а другите – към тюркската. Г-н Соколов клони към последната. След това следват обичайните измилици против арийската^[1] народност на българите, а именно: „конен, войнствен народ с много обичаи, свойствени само на азиатските народи от турско-татарско племе“; „силна военна организация, развито военно изкуство и силна монархическа власт“, и всичко това се противопоставя на „меките нрави на славяните“, липсата им на „военна, държавна организация“. Вече неведнъж съм обяснявал изостаналостта и ненаучността на подобни доводи и няма пак да се разпростирам във връзка с тях. Тук всичко е произволно и гадателно. Откъде, например, от какви източници е взето това твърдение за силната монархическа власт у българите още в това време, когато са се появили на пределите на Византийската империя? [IV-V в.]* И с какво е била по-силна от княжеската власт при руснаците и другите славяни? Какво е това смесване на всички славяни от това време в един мирен, уседнал, пеши народ? Историята заварва славяните в пространството от Адриатическо море до Волга, в гористи и степни места, по бреговете на морета и вътрешността на континента, в съседство с диви и културни народи, и всички те [славяните] уж имали едни обичаи, един начин на живот, едно политическо състояние и т.н.? Откъде е това гадание, че именно източни славяни [българите], дошли право от черноморските степи, не са можели да бъдат груб народ, склонен към грабеж и разоряване на чужди земи? Произволът във всички тези доводи е твърде очевиден, че да претендира за каквото и да е научно значение.

+ +

В своите изследвания, надявам се, ясно съм показал, че би било наивно, говорейки за нравите и обичаите, да се смесва въпроса за степента и характера на културата с въпроса за народността, че остатъци от чергарския бит не могат да служат за признаци изключително на турански произход, и пр.

+ +

Върхът на съвършенството в похватите на антиславистите съставляват тези гадания, посредством които се опитват да обяснят бързото и съвършено непонятно [предполагаемо] превръщане на българите в славяни още в IX в. Ето ги тези гадания:

+ +

„Славянското влияние над българите започнало по-рано от преселението им зад Дунава“;

+ +

„много е възможно в Аспаруховата орда да е имало славянски елемент“.

+ +

„Българският елемент несъмнено е продължил да съществува след кръщението на българите – в Добруджа, удобна за пасбища на коне, където положението им е било изолирано“.

+ +

„Ордата на Аспарух не е била особено многочислена, не е можела да се снабдява със собствени сили, и за борба с гърците употребявала покорените славяни“.

+ +

В нашето време на историческа критика е някак съвестно да се води борба с такива наивни похвати; тяхната несъстоятелност трябва да се хвърля в очите даже на всеки, който не е посветен в делото на науката и притежава просто здрав разум. За да се спаси мнимото туранство на българите, се оказва необходимо да се прибегне към такива произволни, неосновани на никакви исторически свидетелства гадания, като малочисленост на българите и присъствие на славяни в някаква си българска орда още преди нейното преселение зад Дунава. Оказва се, че този страшен, войнствен български народ е бил толкова слаб, че покорил балканските славяни с помощта на невойнствените покорени славяни, взели се неизвестно откъде и принадлежащи към неизвестно кой клон. Оказва се, че този енергичен, господстващ над славяните народ, снабден със силна монархическа власт и военно-държавна организация, не устоял пред кроткото покорено племе и бързо се претопил, при което приел неговия език, и то толкова основно, че не оставил в този език никакви свои следи. А какви са тези българи, съхранили своята татарска народност в Добруджа? На какви източници е основано това? И къде е изчезнала тази уж съхранила се там народност? Напълно несправедливо е също да се посочва приемането на християнството като оправдание за такова превръщане. Християнството тук няма нищо общо. Угрите [унгарците] също покориха славяни, поселиха се между тях, кръстиха се (първоначално също по византийския обред), но не загубиха своя език и народност. Въобще няма такива примери, в които господстващ народ бързо да е загубил своя език, след като е приел християнството. С една дума, тук ние срещаме пълно незнание на основните, елементарни закони на историческия живот на народите и държавите, пълно непознаване на законите за измиране на стари езици или образуване на нови. Историята никъде не ни представя нищо подобно. Ще обърна внимание още на следното: Успоредно с произволното предположение за малочислеността на българите се привежда още едно произволно предположение за това, че те са се ославянили не толкова бързо; че от VII век (времето на тяхното окончателно въдворяване зад Дунава) до IX век (времето на кръщението и славянската писменост) са минали около два века. И този срок все пак е небивал за превръщане на господстващото енергично племе в покореното, при това уж вяло, пасивно племе, дотолкова не заявяващо себе си по никакъв начин и не обладаващо никаква култура. Но не забелязват още при това следващата своя грешка. Доказателствата за неславянството на българите, въз основа на техните варварски нрави, посочени от Шафарик (на когото се позовават), са взети предимно от войните на Крум с Византия и от отговорите на папа Николай I в 866 г. В епохата на своето кръщение (около 860 г.) българите използват славянската писменост и въобще са чисти славяни. И така, ако вземем предвид варварството на българите във времето на Крум, то за превръщането им в славяни ще се получат някакви си петдесет години. А ако вземем под внимание посочването на варварските (според Шафарик – фински) обичаи в Отговорите на Николай I, то за превръщането на българите в славяни не само няма да остане време, а първите биха продължили да си бъдат българи, тоест, самите себе си, така да се каже, извън всякакви срокове. С една дума, от всички страни такива крещящи противоречия, такова отсъствие на смисъл, че да се говори след това за някакво си туранство на българските лични имена, прибягвайки при това към гръцка транскрипция и всякакъв вид натъкмявания, и да се търси поддръжка на това туранство в етимологически догадки – просто е недостойно за люде, занимаващи се с наука. Въобще, предвид изложеното от мен на преден план положение за невъзможността на споменатото превръщане на българите в славяни при дадените условия, [човек] да се занимава с всякакъв вид други аргументи, като някои лични имена и някои обичаи – аз понастоящем не считам за нищо повече, освен преливане от пусто в празно, обикновено самолюбие или народностно пристрастие от страна на корифеите на туранските теории.

+ +

(...)

+ +

И така, аз обвинявам своите противници по дадените въпроси в силен недостатък на истинни критически похвати, в занимаване с дреболии, въобще с предмети, нямащи сериозно значение, и в пренебрегване на главните и най-важни страни. (...) Във въпроса за българите преди всичко следваше да докажат физическата възможност за такова бързо превръщане на енергичното племе завоеватели и основатели на държавния бит в покорената народност, не проявила дотогава никаква политическа организация, никаква поне малко развита култура, трябваше да докажат по сравнително-езикознателен път възможността за такава бърза, безследна загуба на родния език от страна на това „туранско племе“ в полза на славянския език.

+ +

Едва когато това бъде доказано, тогава може да се тълкува за такива въпроси, като някакво си заплетено изречение в източник, като някои черти на нравите или някои лични имена, чиято етимология езикознателната наука засега не е в състояние да разясни, чието точно произношение за нас е неизвестно, и които в древната история на българите са разбъркани с такива общо- или явнославянски имена, като Драгомир, Добромир, Владимир, Нравота, Звениц (Zvynitzer), Баян, Борис, и др. Що се отнася до моите собствени издирвания, то аз вече неведнъж съм заявявал за възможността за малки недоглеждания и неведнъж в такива случаи съм правил разни поправки. Но такива поправки не нарушават моите главни изводи; няма да ги нарушат и занапред. Позволявам си да говоря с увереност. Защото преди да изляза в печата с друго решение на дадените два въпроса (за русите и българите), аз много и внимателно обмислях и обследвах основните, изходните или крайъгълните точки, на които и принадлежи решаващото значение. В тяхното правилно поставяне се и заключава цялата същност на въпроса; а разработката на дреболиите и даже второстепенните страни трябва да е след това, и тук аз мога нещо да недогледам. Но моите основни положения никой няма да опровергае или историята не е наука. Повтарям това смело и решително.

+ +
+

¹ По онова време в Русия така са наричани индо-европейските народи – бел. пр.

* Поясненията в квадратни скоби и курсивът са от преводача; +

Пълната статия на руски: тук

+ +
+

+ +

+ + diff --git a/s/proizhod/ilov1/index.html b/s/proizhod/ilov1/index.html new file mode 100644 index 0000000..2913c5f --- /dev/null +++ b/s/proizhod/ilov1/index.html @@ -0,0 +1,36 @@ + + + + + + + + Критика на Д. Иловайски към К. Грот | Българска старина + + + + ⬅️назад
+

+ +

Из критиката на Д. Иловайски върху дисертацията на К. Грот

„Моравия и маджарите през IX–X в.“

+ +

из сп. Русская старина. 1882, март.

превел от руски: Васил Дечков, 2023

+ +

Вследствие на невярната представа за Българското царство, уж основано от татарска орда, не се изясниха отношенията на това царство с Моравската държава, а също и така наречената Тиска България [на р. Тиса]*, и българската власт в Трансилвания; макар той [К. Грот] да отделил немалко страници на този въпрос (85-97). Придържайки се към лъжовна гледна точка, авторът неволно отхвърля свидетелството на Аноним Нотарий* за това, че маджарите намерили български княжества в земята на древна Дакия [днешна Румъния]. Да приемем, че Аноним Нотарий* си е позволил разни измислици, но той е бил пристрастен собствено по отношение на маджарите; а откъде накъде му е притрябвало да си измисля нещо, говорещо в полза на широкото разпространение на българите на север от Дунава? И тук сякаш нарочно са приведени потвърждаващи го факти, а именно една грамота от XIII век, споменаваща за българската власт в Трансилвания, и славянското наречие на трансилванските българи, отличаващо се с архаични особености (92-93). По какъв начин тези българи, обитавали там до идването на маджарите, са могли да запазят най-древни форми на славянския език, ако те не са били славяни? Такъв естествен извод, съгласно известния похват на [тюркската] школа, се отстранява със следното предположение: трансилванските славяни са принадлежали към клона на българските славяни (94). Забележете, те принадлежали не собствено към българите, а към българските славяни. Но що за племе са тези български славяни, и откъде са се взели, такива въпроси или остават без отговор от страна на школата, или предизвикват редица нови измислици и предположения.

+
+

* Поясненията в квадратни скоби са от преводача;

* Става дума за неизвестен унгарски нотариус (писар) и летописец в унгарския кралски двор, написал „Gesta Hungarorum“ (Деяния на унгарците).

руски оригинал: ТУК.

+ +
+ +

+ + diff --git a/s/proizhod/index.html b/s/proizhod/index.html new file mode 100644 index 0000000..001acbb --- /dev/null +++ b/s/proizhod/index.html @@ -0,0 +1,42 @@ + + + + + + + + + Произход и поселения на българите + + + + ⬅️назад
+

Произходъ и поселения на българитѣ

+
+

Общи

Славянска теория за произхода на българите – енциклопедичен очерк от Васил Дечков

+

🔧 Възгледът на старите българи за произхода им – Васил Дечков

+

По въпроса за българите – за първи път на български език + – проф. Димитрий Иловайски, 1879 г.

+

Исторически свидетелства, че Кирило-Методиевият език е български – Васил Дечков

Въпроси и отговори за произхода на българите – Васил Дечков

Проф. Димитрий Иловайски за произхода на българите (откъс) +

Кратки бележки за произхода на българите – Васил Дечков

Васил Априлов за произхода на българите (откъс)

🔧 Старите българи и техният език – Васил Дечков

🔧 Обзор на древнобългарската история – Васил Дечков

Поредно терзание за произхода на българите – Васил Дечков

+
+

Частни

+

Алцек – „вожд на славяните“ – Васил Дечков

От бат Боян до бат Бойко. Титлата „бат“ – Васил Дечков

Българите в Тесалия. Историческо изследване – Васил Дечков

Из критиката на Д. Иловайски върху дисертацията на К. Грот „Моравия и маджарите през IX-X в.“ + – из сп. Русская старина. 1882, март.

+ + +

+ + diff --git a/s/proizhod/otvet/index.html b/s/proizhod/otvet/index.html new file mode 100644 index 0000000..c2ffd87 --- /dev/null +++ b/s/proizhod/otvet/index.html @@ -0,0 +1,92 @@ + + + + + + + +Въпроси и отговори | Българска старина + + + + ⬅️назад
+ +

Въпроси и отговори за произхода на българите

отговори: Васил Дечков

+ +

+ + +

Gabraka написа:

На 28.07.2025 г. в 9:04

+ +

+…славянството на прабългарите трябва да бъде доказано с повече от логически изводи, за да бъде общоприето. Крачка в тази посока са генетичните данни за значителна славянска кръв в прабългарите, но гените все пак не определят езика. И докато имената на Плиска и Преслав лесно се обясняват през славянски, то личните имена на кановете и липсата на хронисти, споменаващи единоезичието на славяни и прабългари, са доста силни насрещни доводи… +

+ +

Отговор:

Логическата обосновка е силна, но не единствена. За езика на „пра“българите имаме достатъчно податки: освен славянските названия на градовете Плиска, Преслав, Шумен, Загоре, девет Белграда, имаме пряко указание от Теофан Изповедник за края на VII век, че Онгъл (= славянското Ѫгълъ) се нарича така „на български“. Същата местност се нарича през османско време Буджак, което на турски също значи „ъгъл“. Славянски имена имат и князете: Гостун, Кубрат/Кроват, Бат Боян/Безмер, Котраг, Тервел/Тривелий, Телец, Звиница, Маломир, Пресиян, Борис и пр.

+ +

За летописците също не съм съгласен: летописът от Салерно дословно нарича Алцек (брат на Аспарух) „вожд на славяните“ (Alcieco, dux Sclavorum). Това известие е от X век – век и половина след свидетелството на Павел Дякон, че Алцековите българи (малобройни) още използват своя език. А Аспаруховите – със своя държава и многобройни – не? Моисей Хоренски споменава древния български вожд Вунд – както немците наричат славяните – а Теофан споменава „вундо-българи“, т.е. българи-венеди.

+ +

Gabraka написа:

На 28.07.2025 г. в 9:04

+ +

+Разбира се, казаците са пример за славяноезични, които драстично променят бита си, но остават езиково еднакви с останалите малоруси. Промяната на бита обаче не води до промяна в именната система точно защото езикът им остава руски. +

+ +

Отговор:

За бита ще спомена накратко, че Георги Пизидийски споменава как „пра“българите в обсадата от 626 г. използват лодки еднодръвки. Освен развитото строителство, в техните селища се намират също землянки и земеделски сечива и съдове. Също в Месецослова на Василий II българите езичници са изобразени с типични славянски дрехи. Константин Багренородни споменава конницата на хърватите (60,000).

+ +

Бл. Теофилакт Охридски, който през XI век говори за българското заселване на Балканите, използва израза: „славянският, сиреч българският народ...“ („τὸ τῶν Σθλοβενῶν γένος εἴτʹ οὖν Βουλγάρων“). Все пак той е бил доста по-близо до епохата и е разполагал с много повече източници от нас хилядолетие по-късно, когато се създават изкуствени историческо-етнографски теории, които нямат основание нито в езика, нито във вярванията, носиите и предполагат пълно несъществуване на древните българи, за да се обясни славянския характер на последващите. Според тази теория сагудатите за едно поколение са „станали“ българи (предполага се, първоначално – алтайски покорители), но милингите за 700 години не са станали гърци (сроден индо-европейски народ). Противоречията са крещящи, дори не ми се навлиза. Не ми се навлиза много и в заплетения въпрос за волжките българи, но трябва да се каже, че и при тях има свидетелства за славянство. Например Хаджи Калфа казва, че „техният език и обичаи са сходни с руските“. Ибн Фадлан нарича владетеля им „цар на славяните“ или „владавац“, а земята им – „славянска“.

+ +

В цялото средновековно българско предание „пра“българите са считани за славяни и преки предшественици. Това се вижда от старобългарския превод на Манасиевия летопис, където за ранните български нашествия (Анастасий, нач. на VI в.) се казва: „оттогава българите наченаха да завземат тази земя“, а също от старобългарския превод на Метафрастовия летопис, където споменатите на гръцки нашественици „Σκλάβοι“ са уточнени като „блъгаре“ (при Маврикий, кр. на VI в.).

+ +

Gabraka написа:

На 28.07.2025 г. в 9:04

+ +

+Езиково морейските славяни може и да са идентични със славяните на север от тях, но те българи не стават. Милингите се споменават с племенното си име поне до 14-и век, докато от Тесалия на север всички славяни са българи. Няма късни споменавания на сагудати, смоляни и т.н. +

+ +

Отговор:

Балканските славяни не „стават“, а са изконни българи. Например Йоан Малала споменава именно българи в Тесалия още в VI в. (Там после се споменават велегезитите). Що се отнася до морейските славяни, както споменах, те са наречени „българи“ в критска народна песен (XVIII в.). Това, че пазят племенното си име (XIV в.) не е никак противоречие, всеки народ се състои от племена. Съществуват български племена и в XIX в., както ги нарича Иречек. Освен шопи, мияци, копановци, те включат и бързаци, които някои свързват със сл.-българското племе берзити.

+ + + diff --git a/s/proizhod/predanie/index.html b/s/proizhod/predanie/index.html new file mode 100644 index 0000000..003fc3c --- /dev/null +++ b/s/proizhod/predanie/index.html @@ -0,0 +1,238 @@ + + + + + + + + Възгледът на старите българи за произхода им | Българска старина + + + + ⬅️назад
+ +

Възгледът на старите българи за произхода им

Васил Дечков

+ +

🔧 СТАТИЯТА ОЩЕ СЕ ПИШЕ 🔧
последно обновена: 17.04.2026 г. +
създадена: 27.03.2026 г.

+
+

Какво е било съзнанието на старите българи за техния произход? Какво е било старинното предание по този въпрос в самото Средновековие? Отговор ни дават старобългарските летописни бележки и преводи.

+ +

Летописът на Константин Манасий, ромейски духовник, обхваща събитията от Сътворението на света до възкачването на император Алексий I Комнин (1081 г.). Той е преведен на старобългарски език по времето на цар Иван Александър (XIV в.). При превода са включени 19 самобитни добавки с червено мастило, посветени на българската история, както и 69 изображения (миниатюри), 18 от които – на събития от българското минало. В тези изключително ценни собствени старобългарски откъслеци е отразена българската гледна точка за историческите събития, която изцяло липсва в ромейските (гръцките) летописи, настроени враждебно към българите. Добавките са съкровище от праотците ни и заслужават да бъдат прочетени от всеки българин. Какво ни казват те за произхода на нашия народ?

+ +

+
+ + + При а҆настаси цр҃и начѧшѧ бл҃гаре поемати ꙁемѧ сиѧ прѣшеⷣше ꙋ бъдынѣ · и҆ прѣжⷣе поѫшѫ о҆хриⷣскѫѧ ꙁемѧ и҆ посеⷨ҇ сиѫ ꙁемѧ + + +
+

+При този цар Анастасий българите започнаха да превземат тази земя, като преминаха при Бъдин. А преди това започнаха да превземат долната Охридска земя и след това цялата тази земя. От изхода на българите досега са изминали 870 години. +

+ +

Това са добавили българските книжовници към главата за царуването на византийския император Анастасий Ι (491–518). Виждаме, че първото споменаване на българите е още преди известната 681 г. и то като правещи нашествия на тези земи, т.е. на юг от р. Дунав / на Балканите. Според средновековното предание българите са древен славянски народ, който ок. IV–V век начева движението си от Волга и Причерноморието на юг, прави редовни нашествия в Ромейската империя и постепенно заселва вътрешността на Балканския полуостров, утвърждавайки се в него като ново отечество. + Как се съотнася всичко това към обсъжданата от нас старобългарска добавка към Манасиевия летопис? Според добавката:

+ +

1. Има историческа приемственост между древните и по-новите българи, което предполага славянска принадлежност.

2. Българите идват (букв. про-изхождат) от север.

3. Българите правят ранни нашествия по тези земи, още преди 681 г. Споменато е за такова събитие по времето на император Анастасий I, т.е. V–VI в., но се свидетелства, че „преди това започнаха да превземат долната Охридска земя“, т.е. имало е и предишни нашествия.

4. В хода на завземаните земи е отредено първенствуващо място на Охрид като свещен български град. По този начин е утвърдено историческото присъствие и българската принадлежност на славянското население на Охрид, а оттук Македония, Албания и Гърция, т.е. на южните българи.

+ +

+
+ + + при Костандинѣ брадатѣмь быⷭ҇ ст҃ыи ѕ҃ съборъ :~
При семь Кѡстандинѣ цр҃и прѣидошѫ бл҃гаре прѣꙁ Дѹнавъ · и҆ о҆тѧ́шѫ гръкомь ꙁемѧ сиѫ вьнеиже живѫтъ и҆ донинѣ, раꙁбивше ихъ, прѣжеⷣже нарицаашесѧ ꙁемѣ сиꙗ̏ Мисїа · многоже бесчисльни сѫще, и҆спльнишѫ и҆ сиѫ странѫ Дѹнавѹ и҆ онѫ̏, до Драча и҆ дале · и҆ бѡ вла́си и҆ сръбле и҆ прочїи, вьси е҆диносѫтъ :~ + + +
+

+ +

+При Константин Брадати стана Шестият свети събор. При тогова цар Константин българите преминаха през Дунава, разбиха гърците и отнеха от тях тази земя, в която живеят и до днес. По-рано тази земя се наричаше Мизия. Бидейки безчислено многобройни, те изпълниха и тази страна на Дунава, и онази до Драч и по-нататък, защото и власи, и сърби, и прочия, са все едно. +

+ +

Втората добавка вече се отнася за годината 680, когато е свикан Шестият вселенски събор (относно монотелитската ерес) и се случва войната между Империята и българите начело на своя княз Аспарух. Това е окончателното утвърждаване на българите на юг от Дунава. Виждаме, че се говори за древните българи като за преки наши предци. Те разбиват гърците, превземат тази земя и живеят в нея „и до днес“. Това е живият български народ, а не изчезнали другородци. Споменатите техни поселения от двете страни на Дунава, както и в Албания и Гърция („до Драч и по-надалеч“), изразът „бидейки безчислено многобройни“ и сравнението със съседните народи също съответстват именно на известния ни славянски български народ (топоними), а не на някаква предполагаема шепа тюрки, скитала в Добруджа, както твърдят някои теории.

+ +

Може би някои от вас се чудят защо нарекох Аспарух „княз“, а не „хан“. Истината е, че няма нито един исторически източник, в който ранните български владетели да са наречени със степното звание „хан“ (като например Чингис хан). Това погрешно тълкуване за първи път се налага в края на XIX в. от поддръжниците на тюркския произход на древните българи. Както казва гениалният руски историк проф. Димитрий Иловайски: „Г-н Куник, за да потурчи окончателно българите, постоянно нарича техните князе „ханове“, макар източниците никъде да не им приписват такава титла.“ (1879 г.) Но да чуем какво казват следващите български добавки в Манасиевия летопис:

+ +

+
+ + + при семъ Львѣ цр҃и быⷭ҇ кнѧꙃь бл҃гаромъ, Ка́рдамъ :~ + + +
+

+
+ При този цар Лъв княз на българите беше Кардам. +
+

+(...) +

+
+ + + + съ сиⷨ҇ цр҃емъ паⷦ҇ крѹⷨ҇ кнѧꙃъ браⷩ҇ състави поⷣ, о҆дринеⷨ҇, и҆ раꙁби е҆го... + + +
+

+Княз Крум започна война и с този цар [Лъв Арменец] под Одрин и го разби... +

+(...) +

+
+ + + · нѫ и҆ꙁшеⷣ бл҃г꙽рскыи кнѧꙃъ Мꙋртагъ · раꙁби е҆го и҆ побѣди ·. + + +
+

+Но излезе българският княз Муртаг, разби го и го победи... +

Изглежда, че старите българи наричат предполагаемите „татарски ханове“ Кардам, Крум и Муртаг със звучната славянска титла „княз“! И за капак нека разгледаме добавената от българските книжовници миниатюра (изображение) за знаменитото пируване на Крум с черепа на Никифор след победата над гърците:

+ +

+
+ + + крⷨ҇ꙋ кнѧꙃъ о҆кова главѫ никифора цр҃ѣ и҆ напиватъ ꙁдравицѫ бл꙽гаромь · + + +
+

+ +

+
+ Крум княз, като окова главата на цар Никифор, прави наздравица с българите +
+

+ +

Освен, че е княз, Крум е изобразен като снажен и русоляв, което противоречи на налаганите представи за древните българи като смугли или дори монголоидни хора. Интересно е също следното: в своя гръцки летопис св. Теофан Изповедник пише, че Крум „оголил черепа, обковал го отвън със сребро и като се гордеел, карал да пият от него славянските вождове“. Същевременно в старобългарския превод на Манасий княз Крум прави наздравица „с българите“. Това означава, че е поставен знак за равенство между „българи“ и „славяни“, т.е. старобългарските книжовници използват като синоним и дори уточняват, че славянските велможи не са представители на друг, отделен от българите народ, а друго име за същия български народ.

+ +

Някои биха попитали защо в тези летописи византийските императори са наречени „царе“? Отговорът е прост – „цар“ е българската дума или съответствие на латинското „император“. По същия начин „княз“ в ранносредновековна България е от същия ранг като германското king или könig (крал). Св. Тервел получава титлата кесар, която означава „съимператор“ или „втори след императора“. Симеон Велики е този, който окончателно изравнява скиптъра на българските владетели с този на ромейските – оттогава българските владетели окончателно са признати за царе, което е развнозначно на императори. Затова и българските преводачи на Манасиевия летопис наричат владетелите преди Симеон „князе“, а след него „царе“, а ромейските наричат просто „царе“ (= императори). + +

Но да се върнем на князете. Дали положението е същото в другите старобългарски летописи? Да вземем паметника, широко известен като „Именник на българските ханове“:

+ +

+
+ + Авитохолъ житъ лѣт. ҃т. рѡдъ ємꙋ Дꙋло. а лѣт ємꙋ дилѡм твирем. Ирникъ. житъ лѣт. ҃ри. рѡд ємꙋ Дꙋло. а лѣт ємꙋ дилом тверимь. Гѡстꙋнъ наместникь сьï два лѣта. рѡд ємꙋ. Ерми. а лѣт ємꙋ дохсъ. втиремь. Кꙋртъ: ҃ѯ лѣт дръжа. рѡд ємꙋ Дуло. а лѣт ємꙋ шегоръ вечемь. Безмѣръ ҃г. лѣт. а рѡд семꙋ Дуло. а лѣт ємꙋ шегоръ вечемь. сii ҃е кнѧз. дръжаше кнѧженïе обонꙋ странꙋ Дꙋнаѧ. лѣтъ. ҃ф.҃еі. остриженами главами. И потѡм прïиде на странꙋ Дꙋнаѧ. Исперих кнѧз тожде и доселѣ. Есперих кнѧз. ҃ѯа лѣт. рѡд Дꙋло. а лѣт ємꙋ верени алем. Тервен. ҃ка. лѣто. рѡд ємꙋ Дꙋло. а лѣт ємꙋ текꙋчитем... + +
+

+ +

+
Авитохол живя 300 години. Родът му Дуло, а годината му дилом твирем. Ирник живя 150 години. Родът му Дуло, а годината му дилом твирем. Гостун, наместник бидейки, 2 години. Родът му Ерми, а годината му дохс твирем. Курт 60 години държа. Родът му Дуло, а годината му шегор вечем. Безмер 3 години. Родът му Дуло, а годината на този шегор вечем. Тези петима князе държаха княжението от другата страна на Дунава 515 години с остригани глави. И след това дойде на страната на Дунава Исперих княз. Същото и досега. Исперих княз 61 години. Родът му Дуло, а годината му верени алем. Тервел 21 години. Родът му Дуло, а годината му теку читем...
+

Читателят напразно ще търси къде корифеите на нейно височество Науката са съзрели в този източник да се споменават някакви монголски „ханове“. Но така става, когато една теория сляпо се предпоставя, понеже се крепи на големи „авторитети“ или партийна подкрепа. Истинското име на този извор следователно е „Именник на българските князе“!

+ + +

произход Именник + Чурешки родослови.

+ +

князе Логотет.т.е. изобщо в старобългарските ръкописи (+ проложно житие от Бога).

+ +

Според средновековното предание българите са древен славянски народ, който ок. IV–V век начева движението си от Волга и Причерноморието на юг, прави редовни нашествия в Ромейската империя и постепенно заселва вътрешността на Балканския полуостров, утвърждавайки се в него като ново отечество. Точно такова е описанието на пан Матей Стрийковски – полски благородник, летописец и духовник, пътувал през XVI в. през българските земи в Османската империя като пратеник при турския султан. Особено ценно е, че той съчетава древните летописи с Библията и народните предания. Той не прави разлика между „пра“българи и славяни. Според него древните българи са славянски народ („славянските българи“), дошъл от „северните полета“ и започнал да завзема и изпълва балканските земи още в V–VI век. При пътуването си Стрийковски лично е разговарял с образовани български духовници. „Дори съвременните българи – отбелязва той – открито признават, че са излезли от московските земи“. Той свидетелства, че прочутата Дълга стена на Анастасий I (край Константинопол, от Черно до Мраморно море) е построена, именно за да спре неудържимите нашествия на българите. Интересно е, че това мнение споделят българските възрожденци като Васил Априлов, а и руски историци като проф. Д. Иловайски. (Юрий Венелин за движение и имперските българи) (Любен Каравелов за заселвания) Всичко това е засвидетелствано и във византийските извори, но те намират изопачено тълкуване в трудовете на някои нови историци, измислили тюркската хипотеза за произхода на българите. Те знаят за славянските нашествия от тези векове, но забравят да споменат, че са именно български, омаловажавайки ранните известия, в които изрично са споменато под името „българи“. Въпреки това, в „История на средновековна България VII–XIV век“ от И. Божилов и В. Гюзелев се признава, че: „Твърде интересен и любопитен за историята на балканските земи е фактът, че инициативата и организацията на по-голямата част от славянските нападения (особено тази на славините) през първата половина на VI в. принадлежала преди всичко на българите. Под тяхно ръководство били извършени най-големите и мащабни военни операции“ (стр. 31). (ежегодни нашествия)

+ +

Измислицата на В. Бешевлиев за „Тангра“. Какво намираме в най-древните паметници на българите? Славянски божества в старобългарските преводи на Александрията, Малала, апокриф Ходене на Богородица по мъките

+ +

Червеното е добавка от старобългарския преводач на гръцкия текст:

+ + +

+
Богородица искаше да види как се мъчат душите, затова рече на архангела: „Покажи ми всички неща, които стават на земята“. Архангелът отговори: „Както искаш, Благодатна, аз всичко ще ти разкрия“. И рече му Света Богородица: „Кажи ми, колко са мъките, които изтърпява християнският род?“ — „Мъките са неизречени“ — рече ѝ Архангел Михаил. Благодатната му каза: „Съобщи ми за небето и земята“. Тогава архистратигът заръча да се явят ангелите от юг и да се отвори адът. И Богородица видя в ада мъчещите се. Там имаше множество мъже и жени, и имаше много вопли. Богородица попита архистратига: „Кои са тези?“ Той отговори: „Тези не вярваха в името на Отца и Сина и Светия Дух и забравиха Бога. Те не вярваха, че Бог е сътворил живота, всичко това те богове нарекоха — слънце, месец, земя и вода, зверове и гадини, след това направените от хората от камък Троян, Хърс, Велес, Перун превърнаха в богове; вярваха в зли бесове и досега са обхванати от зъл мрак. Заради това така се мъчат тук“.^[извор]
+

+ +

ЛОГОТЕТ. В старобългарския превод на Симеон-Логотетовия летопис, на местата, където се говори за нашествия на южни славяни (σκλάβοι) в пределите на Империята, същите са отъждествени и уточнени като българи (блъгаре). Това е най-пряко свидетелство от старобългарската книжнина за чисто славянското предание на старите българи относно произхода им. Или казано със съвременна науковерна изразност: поставен е знак за равенство между „прабългари“ и „български славяни“.

+ +

СЛОВО ЗА СИВИЛА. „славяните, сиреч българите“

+
Из старобългарски апокриф („Слово за Сивила“): „Сивила им отговори [тълкува сън за девет слънца]: „Деветте слънца са деветте рода. Първият род са славяните, сиреч българите: гостолюбиви, смирени, честни, незлобиви, обичащи чуждите и християнството. Те ще предадат на Бога правата вяра, повече ог всекиго на света. Вторият род са грузинците: кротки, любещи чуждите, незлобиви, любезни, почитащи попа, разпитващи за Бога. Третият род са елините, т. е. гърците, издигащи царя, смесващи се с всички народи, самохвалци, лъжесвидетели, горделиви, златолюбци, съдещи с подкуп, те трикратно ще разколебаят своята вяра, ще предадат на Бога царството, обичат църквите. Четвъртият род са евреите, от Бога избрани...^[извор]
+

+ +

СОЛУНСКА ЛЕГЕНДА. „славянските племена, наречени българи“, „българи“ в Солун

+ +

Виж сигнал.

+ + +

⁸ Стара българска литература в седем тома, Том I: Апокрифи. София: Български писател, 1982, с. –––.

+ + + + + + +
+

+ + diff --git a/s/proizhod/slav-theory/index.html b/s/proizhod/slav-theory/index.html new file mode 100644 index 0000000..6270cf9 --- /dev/null +++ b/s/proizhod/slav-theory/index.html @@ -0,0 +1,111 @@ + + + + + + + Славянска теория | Българска старина + + + + + ⬅️назад
+ +

Славянска теория за произхода на българите

Енциклопедичен очерк

+ +

Васил Дечков

+ +

+ + +

последно обновена: 20.11.2025 г. +
създадена: 18.03.2025 г.

Според славянската теория древните българи изначално са славянски народ, произхождащ от земите на север от Кавказ, около реките Кубан и Южна Волга.^[1]^[2] Те създават държава на север от Дунава, в Южна Русия и Украйна, и постепенно завладяват и се заселват в широки области на юг от Дунава в Балканите, дори в Морея.^[3]^[4]

+ +

Този възглед е преобладаващ в българското общество до началото на XX век.^[5]^[6] Корените му са още от средновековната традиция, а в Българското възраждане негов изразител става св. Паисий Хилендарски. В академичната наука основоположник на теорията е Юрий Венелин, а поддръжници са Димитрий Иловайски, Сергей Уваров, Йован Раич, Савельев-Ростиславич, йеромонах Спиридон Габровски, Васил Априлов, Никола Палаузов, Пьотър Бутков, архиепископ Филарет, Любен Каравелов, Гаврил Кръстевич, Константин д'Осон и др.^[7]

+ +

Основава се на исторически, езикови и културни аргументи като славянската принадлежност на старобългарския език, липсата на тюркски или ирански дири в неговата лексика и граматика^[8]; наличието на славянски имена сред древните българи като Кубрат/Кроват, Бат Боян, Безмер, Котраг, Гостун, Телец, Драгомир, Енравота, Маломир, Звиница, Пресиян, Борис, Владимир, Вунд^[9]^[10]; старобългарски (славянски) топоними като Онгъл (Ѫгълъ, както се наричал „на български“ според преп. Теофан Изповедник и Патриарх Никифор), Преслав, Плиска, Загоре, Шумен, девет Белграда ^[11]; самото народно име „блъгаре“ се обяснява от р. Волга (старобълг. Вльга, т.е. влага)^[12] с аналогии в чешката р. Vlha и полската р. Wilga. Славянската теория се придържа към старобългарската традиция, отразена в оригинални и преводни съчинения или откъси от Първото и Второто българско царство, която разглежда древните българи като славяни^[13]^[14], повествува за техните начални нашествия в Империята още от времето на император Анастасий I^[15] (упр. 430–518 г.); нарича владетели като Кубрат и Аспарух „князе“^[16].

+ +

От културна страна се привеждат факти за високите строителни умения на древните българи (вкл. подово отопление в Плиска), намираните в техните градове землянки и полуземлянки (аналогични на славянските), намерените в техните селища сърпове, палешници за рала, черясла, мотики, грънци и делви със зърнени култури, което говори за земеделие^[17]; свидетелства, че славяните имат конница^[18]; споменавания как българите през VI–VII в. в битка използват лодки еднодръвки (Георги Пизидийски и др.); облеклото от изображението в Месецослова на Василий II, където българите носят славянски шапки с кожена обшивка и кафтани с осем ширита, каквито са били новобългарските, хърватските, руските и полските^[19].

+ +

Поддръжниците на тази теза се позовават също и на отъждествяванията на българите със славяните в летописите, напр. летописа от Салерно (X в., Chronicon Salernitanum), където заселилият се в Италия Алцек (брат на Аспарух) е наречен „Алцек, вожд на славяните“ („Alcieco, dux Sclavorum“)^[20] или пък в Пространното гръцко житие на св. Климент Охридски от бл. Теофилакт Охридски: „славянският, сиреч българският народ...“ („τὸ τῶν Σθλοβενῶν γένος εἴτʹ οὖν Βουλγάρων“)^[21]. Критикува се нелогичното предположение за светкавична и безследна загуба на родния език, и то на могъщия народ завоевател^[22]^[23], което кара по-късния представител на официалната историография Рашо Рашев да приеме славяноезичие сред „пра“българите още преди преминаването им на юг от Дунава. Славянската теория акцентира отстояването на българската народност от св. княз Борис-Михаил^[24] посредством делото и старанията му за независима българска църква и богослужение на български (=славянски) език, който е наричан „български“ още в X в. от св. Йоан Екзарх^[25].

+ +

Обръща се внимание на съществуването на българския като отделен славянски език от сръбския, което предполага наличие на друга славянска група на изток и юг от р. Морава – българите.^[26]^[27] От значение са и редица топоними от Средна Гърция, съдържащи народното име „българи“, като Βουλγάρα, Βούλγαρης, Βουλγαρινή^[28], което показва трайната българска принадлежност на славянското население в тези области.

+ +

Забележително е, че в старобългарските преводи на Йоан Малала и Александрията се споменават славянските божества Перун, Сварог, Даждбог и др., но няма помен от предполагаемото „пра“българско божество „Тангра“.^[29]

+ +

Изградените от Венелин и Иловайски тези намират широко разпространение в руската общественост и българската възрожденска интелигенция.^[30]^[31]

+ +

¹ Иловайски, Д. За славянското происхождение на дунавските бѫлгаре. Букурещ: изд. „Дружеството за распространение полезни знания“, 1875, с. 12–13, 32, 105

+ +

² Венелинъ, Ю. Древнiе и нынѣшнiе Болгарe въ политическомъ, народописномъ, историческомъ и религиозномъ ихъ отношенiи къ россiянамъ. Историко-критическiя изысканiя. Москва: Университетская типографiя, 1829, с. 67.

+ +

³ Пак там, с. 3, 71 и насетне.

+ +

⁴ Венелинъ, Ю. Критическiя изслѣдованiя объ исторiи Болгаръ. Москва: на иждивенiи болгарина И. Н. Денкоглу, 1849, с. 1–4.

+ +

⁵ Иречек, К. История на българите. изд. Корени, 1999, с. 139.

+ +

⁶ Шишманов, И. Критичен преглед на въпроса за произхода на прабългарите от езиково гледище и етимологиите на името „българин“. – В: СбНУНК, XVI–XVII, 1900, с. 507.

+ +

⁷ Державин, Н. История на България, том I. София: Славиздат, 1946, с. 178.

+ +

⁸ Иловайски, Д. За славянското происхождение на дунавските бѫлгаре. Букурещ: изд. „Дружеството за распространение полезни знания“, 1875, с. 101–102.

+ +

⁹ Иловайски, Д. За славянското происхождение на дунавските бѫлгаре. Букурещ: изд. „Дружеството за распространение полезни знания“, 1875, с. 77–91.

+ +

¹⁰ Шишманов, И. Критичен преглед на въпроса за произхода на прабългарите от езиково гледище и етимологиите на името „българин“. – В: СбНУНК, XVI–XVII, 1900, с. 535–543.

+ +

¹¹ Иловайски, Д. За славянското происхождение на дунавските бѫлгаре. Букурещ: изд. „Дружеството за распространение полезни знания“, 1875, с. 100–101.

+ +

¹² Иловайски, Д. За славянското происхождение на дунавските бѫлгаре. Букурещ: изд. „Дружеството за распространение полезни знания“, 1875, с. 98–100.

+ +

¹³ Златарски, В. Извѣстията за българитѣ въ хрониката на Симеона Метафраста и Логотета: Историко-критическо изслѣдване. София: Държавна печатница, 1908, с. 15.

+ +

¹⁴ Стара българска литература в седем тома, Том I: Апокрифи. София: Български писател, 1982, с. 295–296.

+ +

¹⁵ Хрониката на Константин Манасий, София: 1992, с. 123

+ +

¹⁶ Попов, А. Обзор хронографов русской редакции, Москва: Типография Лазаревскаго инст. (А. Мамонтовъ), 1866.

+ +

¹⁷ Димитров, Б. 12 мита в българската история, София: Фондация „Ком“, 2006.

+ +

¹⁸ Иловайскiй, Д. Дополнительная полемика по вопросамъ варяго-русскому и болгаро-гуннскому. Типографія М. Г. Волчанинова, (бывш. М. Н. Лаврова и К). Леонтьевскій пер. д. Лаврова. Москва, 1886.

+ +

¹⁹ Иречек, К. История на българите. изд. Корени, 1999.

+ +

²⁰ Chronicon Salernitanum. A critical edition with Studies on Literary and Historical Sources and on Language, a cura di U. Westerbergh, Stockholm, 1956. стр. 141-150.

+ +

²¹ Милев, А. Гръцките жития на Климент Охридски. София: Издателство на БАН, 1966. – Пространно житие: II, 5.

+ +

²² Иловайски, Д. Въпросът за народността на русите, българите и хуните. – В: Списание на Министерството на народното просвещение, част CCXV, Санкт Петербург, с. 17.

+ +

²³ Венелин, Ю. Древните и сегашните българи в тяхното политическо, народописно, историческо и религиозно отношение спрямо русите. Москва: Университетска типография, 1829, с. 58–67.

+ +

²⁴ Дечков, В. Славянски произход на древните българи. София: онлайн материал, 2021.

+ +

²⁵ Дечков, В. Исторически свидетелства, че Кирило-Методиевият (църковният или старият славянски) език е български. София: онлайн материал, 2024.

+ +

²⁶ Иловайский, Д. Сборник государственных знаний. Т. VII. Спб. 1879. („Славянство болгар перед критикой слависта“)

+ +

²⁷ Иловайски, Д. За славянското происхождение на дунавските бѫлгаре. Букурещ: изд. „Дружеството за распространение полезни знания“, 1875, с. 104.

+ +

²⁸ Vasmer, M., Die Slaven in Griechenland. Berlin: 1941, Leipzig: 1970.

+ +

²⁹ князь Оболенский, М. Летописец Переяславля Суздальского. Москва: 1851, в предговора – с. XVI–XVII.

+ +

³⁰ Тулаев, П. Юрий Венелин и началото на българознанието. София: издава Национално движение „Русофили“, 2019.

+ +

³¹ Державин, Н. История на България, том I. София: Славиздат, 1946, с. 178.

+ + + +

+ + diff --git a/s/proizhod/stari-bg/index.html b/s/proizhod/stari-bg/index.html new file mode 100644 index 0000000..b74689b --- /dev/null +++ b/s/proizhod/stari-bg/index.html @@ -0,0 +1,36 @@ + + + + + + + + Старите българи и техният език | Българска старина + + + + + ⬅️назад
+

Старите българи и техният език

Васил Дечков

29.11.2024 г.

В деня на всебългарския просветител св. Климент Охридски Фейсбук отново беше залят с изказвания на невежествени хулители на българското – особено тюрколюбците. За тези отцеругатели е много важно да се изтъкне лъжата, че старобългарският език всъщност не бил български, защото българите от времето на владетелите Аспарух и Кубрат уж не говорели този език! Възражението им е напълно погрешно, защото: 1) ако приемем тяхната теория, ние сме българите (славяни), а не „прабългарите“ (тюрки); Но за тези люде явно представата за мнимите „прабългари“ е по-важна от цялата история на действително съществуващия български народ и език. 2) В действителност ранните български („прабългарски“) имена на градове са чисто славянски: Плиска, Преслав, Шумен, девет (!) града с името Белград, Варна, Загоре. Самият летописец св. Теофан Изповедник казва, че крепостта на Аспарух се е наричала „на български“ ОНГЪЛ (ѪГЪЛЪ) – чиста славянска (старобългарска) дума, която днес се изговаря като „ъгъл“. На турски ъгъл е „буджак“ и така се нарича въпросната местност по време на Османската империя. Не по-различно е положението и при князете: Гостун, Кубрат/Кроват, Безмер, Тервел/Тривелий, Телец, Звиница, Маломир – славянски имена, много от които дори нямат нужда от обяснение. Няма убедителни доказателства, че българите са говорели на нещо друго и после са го сменили със славянски (български). Тъкмо обратното. Тук църковната история се оказва същински ключ по въпроса за произхода на българите. Цялото дело на св. цар Борис след покръстването на българите е свързано с отстояването на българската народност, което се изразява в извоюването на самостоятелна църква и богослужение на роден български език. Това става и с ревността на светите братя Кирил и Методий, които страдали, че българите не разбират свещените книги. Това ни казва блаженият Теофилакт (родом грък, XI в.) в Пространното житие на св Климент Охридски:

+ +

„Понеже славянският, сиреч българският народ (τὸ τῶν Σθλοβενῶν γένος εἴτʹ οὖν Βουλγάρων) не разбирал Писанията, изложени на гръцки език, светците [Кирил и Методий] смятали това за най-голяма загуба и намирали основание за своята безутешна скръб в това, че светилникът на Писанията не се пали в тъмната страна (2 Петр. 1:19) на българите. Те тъгували и страдали до отказ от живота“.

+ +

„…[Кирил и Методий] измолили от Него тази благодат – да изнамерят азбуката, която съответствува на звуковете на българския език (Βουλγάρου γλώττης), и да могат да преведат Божествените Писания на езика на народа (си)“.

+ +

7. „…те изнамерили славянските писмена, превели боговдъхновените Писания от гръцки на български език...“.

+ +

Виждаме, че българите са славяни, че църковният славянски език е български, и че светите братя са превели Библията, виждайки дълбоката нужда именно на новопросветените българи да я разбират. Още св. Йоан Екзарх в X в. нарича църковният славянски език „БЪЛГАРСКИ“. Така че древните българи са били славяни, което е засвидетелствано и в летописа от Салерно (X в.), където АЛЦЕК [брат на Аспарух] е наречен „вожд на СЛАВЯНИТЕ“ („Alcieco, dux Sclavorum“).

+ +

По думите на Черноризец Храбър: „има и други отговори, които другаде ще кажем, а сега няма време“.

+ + diff --git a/s/proizhod/zaimov/index.html b/s/proizhod/zaimov/index.html new file mode 100644 index 0000000..2a017c3 --- /dev/null +++ b/s/proizhod/zaimov/index.html @@ -0,0 +1,38 @@ + + + + + + + + Поредно терзание за произхода на българите | Българска старина + + + + ⬅️назад
+ +

Поредно терзание за произхода на българите

Васил Дечков

+ +

последно обновена: 05.01.2026 г. +
създадена: 05.01.2026 г.

+
+

„Заселване на българските славяни на Балканския полуостров. Проучване на жителските имена в българската топонимия“ – В тази книга проф. Йордан Заимов разглежда въпроса за българското заселване на Балканите чрез имената на места, селища, реки. Сам по себе си изключително вълнуващ труд. Но болно ми става като като видя такова заглавие („Заселване на българските славяни“). Не защото не може да се използва за древните българи, и не защото това, за което говорят е в действителност нещо различно от българите. Мога да посоча примери и за двете в нашето славянско направление – Любен Каравелов нарича древните българи „български славяни“, Юрий Венелин тълкува писания на историци за „руските славяни“ като казва „т.е. русите“... Но проблемът е в академичното изопачено разбиране зад това понятие, което крие грозното обезродяване и разкъсване (раздвояване) на българския народ като тюрки, претопили се в безименни славяни... Питам се „защо, защо, защо?“ Та нали това е писано от професори – най-вещите лица по въпроса. Как може такова нещо да се разпространява, и то не само това, но се разглежда като единствената възможност, като самата Истина. И да няма един учен през целия комунизъм (а и преди, освен Иловайски) с друго мнение? И тогава си спомням латинската поговорка „Vitam impendere vero“ – „Да посветиш живота си на истината“. Точно с тези думи Васил Априлов изобличава западноевропейските „татаромани“. В случая е още по-зле защото става дума за нашата собствена Българска академия на науките и за комунизма – властта, която уж претендира за „панславизъм“ или поне за положително отношение към славяните във връзка с политическото влияние на СССР. Но не! В действителност за тях е важна не историческата близост и истинските корени на славянските народи, а академичното предание от съветските и преди това прозападните руски учени (а не пробългарските, каквито също има), които считат древните българи за тюрки, (претопили се в славяни). За това получаваме заглавие за „български славяни“, което, пак казвам, дори да говори за нещо действително (древните славянски българи), но го изопачава. Цялата тази мъка и размисли минават през главата ми всеки път като видя такова заглавие. Но защо ли се чудя? Положението е същото при въпроса за произхода на света и човека – има не само научни книги с грешни понятия и представи, но цели пресъздавания на видове, цели епохи, които са съвършен плод на човешкото въображение – и по-право – на човешката заблуда и помрачение. Така че не бива да се учудвам, защото за къде по-големи въпроси има дори по-големи заблуди! Но това показва ненадеждността на установената наука и нуждата от Преданието на вярата.

+ +

Послепис, 20.04.26 г.: Дадох си сметка, че ако изхождайки от здравото мислене, за себе си приемам „български славяни“ в официозната наука просто като тъждествено на древните българи, както правят Юрий Венелин и Любен Каравелов, то значително бих освободил мисълта си. Бих могъл да чета такива трудове (като на Заимов) през здрава призма, обогатявайки се със сведения. „Мнозина са си задавали въпроса: от кое време славяните, т.е. русите, дошли в Русия и я населяват?...“ – Ю. В. Това няма да промени техния тюркски или изобщо неславянски възглед (проф. Иловайски критикува фалшивата представа за „български славяни“ като отделни от българите, но и го ползва за самите българи), но ще освободи мен от неговата тежест и ще ми позволи да налагам правилния изконно-славянски (славянобългарски) прочит на понятието и разискваните теми.

+
+

+ + diff --git a/s/vene/index.html b/s/vene/index.html new file mode 100644 index 0000000..7a89728 --- /dev/null +++ b/s/vene/index.html @@ -0,0 +1,29 @@ + + + + + + + + + Статии + + + + ⬅️назад
+

ЮрІй Венелинъ

+ +

+
+

🔧 Откъс относно философия на историята – Юрий Венелин

Юрий Венелин за църковнославянския език – Григорий Венедиктов

Значението на дейността на Юрий Венелин – Никола Палаузов (1851)

🔧 Повратни научни приноси на Юрий Венелина – Васил Дечков

Реч по повод 186-годишнината от кончината на великия будител Юрий Венелин – Васил Дечков

Стихотворения „Ода на Юрія Ив. Венелина“ и „Рыданіе на смерть-та Ю. И. Венелина“ – Георгій Пѣшаковъ (1837, 1839)

+ + +

+ + diff --git a/s/vene/vene-bio/index.html b/s/vene/vene-bio/index.html new file mode 100644 index 0000000..dcdc8df --- /dev/null +++ b/s/vene/vene-bio/index.html @@ -0,0 +1,42 @@ + + + + + + + + Значение на Ю. Венелин | Българска старина + + + + + +

Из „Жизнеописание на Юрия Ивановича Венелина“, 1851

Предговор за значението на Венелиновата дейност

Никола Палаузов

+ +

+
+

+ +
+ +

превел на съвременен български: Васил Дечков, 2025

Венелин е един от ония учени мъже, паметта на които е останала вечно незабравима. Със своите критически изследвания, той не само изведе българския народ от онази тъмна неизвестност, в която се намираше толкова векове преди него, но оказа голяма услуга и на общата славянска история. Той ясно доказа, че българите не са от татарски произход, както отнапред бяха писали, но са чисто славянско племе, подобно на: русите, поляците, чехите и др., и че прочутите хуни, които нанесли такъв голям страх на Западната Европа в Средните векове, не са били друг народ, но са били българи. Доказа, че българите са отдавнашни европейски старожители и тяхното царство е било обширно и могъщо. Със своето огнено слово и пламенна любов той събуди нашите българи от тойзи дълбокий, смъртовидни сън, в който се намираха толкози векове. Никой от учените мъже европейски не беше обърнал такова внимание на нашия народ; нему беше дадено да го изведе от онази тъмнина.*

+ +

Името на тогози учен мъж трябва да бъде паметно за всеки българин, понеже, ако можем така да кажем, той възроди българската история, разля светлина върху нашия народ и запозна с него целия (всичкия) просветѐн свят.

+ +

Затова, за да мога да възблагодаря неговата памет, познах за небезполезно да напечатам това кратко негово жизнеописание, за да може всеки българин да разумее неговия живот и трудове, които той бе поел върху си само поради рядката си ревност за ползата на славянския род, а най-много за българите. Нека всеки българин, в благодарност за неговите заслуги, с внимание прочете и изучи това негово жизнеописание, което показва каква любов и ревност тойзи учен человек имаше към цялото славянство, за което не жалеше ни трудовете, ни живота си. Наистина, незабвенний мъжо! Името ти навсегда (завинаги) ще царува в устата на благодарните българи, – в техните сърца ти си намерил несъкрушим паметник за твоите заслуги! Господ да те прости, Юрий Венелине, и да ти подари Царството Небесно!

+ +

* Венелин в своята книжка „За зародиша на новата българска литература“ пише: „Още през 1827 год., в едно московско списание мислеха, че всички заддунавски славяни са изчезнали, и че там вече не се чува славянска реч. Това доказва какви смътни разбирания за жителите на Европейска Турция имаше у нас (т.е. в Русия) през 1827 год. За да обърна вниманието на учените изследователи към забравения народ, в 1829 год. издадох своите критически изследвания за него и изразих упрека си в следните думи: „нека чужденците, поради незнание или нехайство, малко да се грижат за тях (за българите); но толкова по-непростително за нас е да забравим българите, от чиито ръце получихме кръщение, които ни научиха да четем и пишем, на чийто роден език се извършва нашето богослужение, на чийто език писахме почти до времето на Ломоносов; чиято люлка е свързана с неразривни връзки с люлката на руския народ и проч. Quod erit demonstrandum“

+ +
+

Цялата книга в PDF: Палаузовъ, Н. Жизнеописаніе на Юрія Ивановича Венелина, 1851.

+ + diff --git a/s/vene/vene-ethno/index.html b/s/vene/vene-ethno/index.html new file mode 100644 index 0000000..9413bde --- /dev/null +++ b/s/vene/vene-ethno/index.html @@ -0,0 +1,75 @@ + + + + + + + + Философия на историята | Българска старина + + + + ⬅️назад
+ +

Философия на историята

Из „Древните и сегашните словенци“

+

Юрий Венелин

+ +

🔧 СТАТИЯТА ОЩЕ СЕ ПРЕВЕЖДА 🔧
последно обновена: 04.04.2026 г. +
създадена: 27.03.2026 г.

+
+

+
+ +

(...)

+ +

Това главно търсено, това собствено име е главната цел на издирванията, главен предмет на историята. Да вземем, напротив, някое официално име, например Pannonia, и да попитаме какъв смисъл може да има изразът: Geschichte von Pannonien, Histoire de la Pannonie, История на Панония?! Ако под история трябва да разбираме делата на човека, на хората, населявали Панония (та и какво друго може да се разбира?), то как мога аз механично да обединя идеите и всички пружини на живота и човеческите вълнения под едно име, чиито предели са обозначени от римските землемери?! А и Панония би ли могла да има свой, отделен от цялото Римско тяло, живот? Нима същият пулс, чието сърце бил Рим, не биел и в Панония, както и в другите провинции на империята? Словото/изразът „история на Панония“ не изразява повече от „история на Саратовската губерня“.

+ +

Но ако разбираме (соображать) жителите на Панония отделно от техните завоеватели, като собствен, не-италиански народ, то нима Панония и в това отношение може да представлява някакво отделно цяло? Нима племето, населявало Панония, не се е простирало и отвъд официалните ѝ граници? Кой би се наел да каже, че етнографските граници са тъждествени (идетъ наравнѣ, вървят заедно) с политическите?

+ +

Тъй като предмет на историята е народът, то тя не се спира (не трябва да се спира) на границите на официалните названия, не се ограничава с политическите предели на една област; тя пресича тези линии, проследявайки докато не свърши един език и не започне друг.

+ +

По този начин тя ще обиколи в кръг и ще опише пределите (народописните, етнографските) на цялото племе; ще оцвети с един цвят няколко различни области; ще прокара цвета си посред в разни извивки, пресичайки провинции, ще състави едно цяло – и ще надпише името на народа. Такава е изследователската история.

+ +

Защо пък историята трябва да прави това? Защото тя е задължена да даде отчет за борбата на един народ с друг (на италианския с не-италиански), за тържеството на първия, за падането и страданията на последния. Веригата на всичките унизителни условия в живота съставлява историята на последния; официалното поставяне на граници (разграничение на части) и всички официални събития в тези части принадлежат към историята на първия.

+ +

Историята задължително трябва накратко да запознае читателя с народа, срещу когото са воювали римляните; в противен случай, кой историк би бил в състояние да оцени тази тяхна борба и степента на напрежението в силите на Италия? Историята трябва също да описва целия етнографски кръг на народа, за да може да се разбере какви сили са се противили или са можели да се противят на римляните. Във всеки случай, не само жителите на т.нар. Панония се борели за своята независимост, но и на околните провинции.

+ +

Но сега ви моля да ми кажете какво разбиране или сведение ви предоставят следните изрази: Римляните тогава завоювали Илирик; Римляните завоювали Панония; Римляните завоювали Норик, Ретия? Какво изразяват тези имена? Къде са народите? — Впрочем Панония, Норик, Ретия официално били образувани едва след завоюването им; следователно подобни изрази биха приличали на следния: Руснаците завоювали Саратовската губерня от ногайците. Очевидно е, че изразяване по такъв начин означава говорене със задна дата. И така, все още остава въпросът: с кой именно народ са воювали римляните?

+ +

Никому не дошло на ум да разследва този въпрос, да разгледа предмета му по-внимателно, по-подробно и по-отблизо; никой не помислил да съобрази народо-характеристичните отношения на тази нация^[1] не само спрямо римляните, но и спрямо другите съседни независими народи, а затова и никой не помислил да вниква в този съществен извор, който можел да храни враждебна на римляните сила, и да подготви, рано или късно, освобождение на народа от иноземното (чуждото) владичество.

+ +

(...)

+ +

Душата, Геният на народа, се изразява и заключава в неговия език. Силата на мисълта, силата на неговия живот се проявява в неговите произведения. Началото на нравите и обичаите му е така тясно свързано с произхода и образуването на неговите слова (думи), че logographia и ethnographia, т.е. езикопис и нравопис на всеки народ съставляват това цяло, тази хармония в условията на народния живот, в която и единствено могат да се открият действителните пружини на народната деятелност, които често убягват от взора и на най-строгите наблюдатели.

+ +

Резките очертания в езика на народите най-често се съпровождат и от резки очертания в техния характер. Развитието на характера на народа в областта на житейската му дейност върви успоредно с развитието на неговия език. Тук трябва да припомним следните истини:

+ +

1) Всеки човек мисли на някакъв език.

2) На един език може да се мисли по-добре, отколкото на друг.

3) Мислителността на езика зависи от неговото граматическо, словопроизводно и оборотно или фразеографско устройство. Има езици, на които не може да се пише Логика; има и такива, които ще ви разведат по всички области на мечтателността.

4) Развитието на народа, или развитието на неговата деятелност, върви редом с гъвкавостта или възможността за развиване (развительность) на неговия език. Ориенталистите се удивляват (възхищават) от пищното богатство на арабския език, а историците – от извънредното и внезапно избухване (вспъйшка) на арабския народен дух в полето на дейността и мисълта. Ще обяснят ли защо гъркът/ите дълго време имал превъзходство / превъзхождал пред всеки европеец? Или как иначе може да се обясни рязката разлика в характера и действията на немците и французите? Климатът, физическото устройство на човека у тях са еднакви, произведенията (стоките), храната са почти същите: не намирам никакви явни причини, които биха произвели между двата народа толкова рязка черта (граница, разлика). И тъй, ако има някаква съществена разлика между немеца и французина, както и между отделните хора, тя се намира именно в техния език.

+ + + + + +

(...)

+ + + + + + +

¹ става дума за словенците

+ + +

+ + diff --git a/s/vene/vene-prinosi/index.html b/s/vene/vene-prinosi/index.html new file mode 100644 index 0000000..02289c1 --- /dev/null +++ b/s/vene/vene-prinosi/index.html @@ -0,0 +1,41 @@ + + + + + + + + Приноси Ю. Венелин | Българска старина + + + + +

Повратни научни приноси на Юрий Венелина

Васил Дечков

31.12.2024 г.

+ +

1. Пръв доказва, че съвременните българи са славяни.

+ +

2. Доказва, че българският език е отделен/собствен славянски език, а не сръбско наречие.

+ +

3. Доказва, че църковнославянският език е старобългарски; че е използван в цяла източна Европа през цялото Средновековие. Пръв въвежда понятието старобългарски („древнеболгарский“) в руското славянознание.

+ +

4. Пише първата новобългарска граматика.

+ +

5. Пръв в славистиката застъпва, че светите Кирил и Методий са българи.

+ +

6. Свидетелства, че българите съществуват и до днес.

+ +

Ето какво казва Ю. Венелин в една своя статия: „Още през 1827 год., в едно московско списание мислеха, че всички заддунавски славяни са изчезнали, и че там вече не се чува славянска реч. Това доказва какви смътни разбирания за жителите на Европейска Турция имаше у нас (т.е. в Русия) през 1827 год. За да обърна вниманието на учените изследователи към забравения народ, в 1829 год. издазох своите критически изследвания за него и изразих упрека си в следните думи: „нека чужденците, поради незнание или нехайство, малко да се грижат за тях (за българите); но толкова по-непростително за нас е да забравим българите, от чиито ръце получихме кръщение, които ни научиха да четем и пишем, на чийто роден език се извършва нашето богослужение, на чийто език писахме почти до времето на Ломоносов; чиято люлка е свързана с неразривни връзки с люлката на руския народ и проч. Quod erit demonstrandum“.

+ +

7. Свидетелства, че „македонците“ са българи: „Населението на Македония се състои: коренното — от българи; второстепенното — от турци и гърци; “

+ +

Жизнеописаніе на Юрія Ивановича Венелина, съставено от Никола Палаузов, 1851.

+ +

Други

Поклонническо пособие (на руски) – светини и история на България – Васил Дечков

Правилен ли е изразът „турско робство“? – Братя Дечкови

🔧 Списък на българските царе – Васил Дечков

Цар Симеон I Велики (893–927) – Васил Дечков

Правилен ли е изразът „турско робство“?

Братя Дечкови

Цар Симеон I Велики (893–927)

изпитна работа по История на Средновековна България

Васил Дечков

1. Първоизточници

2. Възцаряване и ранни години

3. Християнска книжовна дейност

4. Военно-държавна дейност

5. Заключение

🔧 Български царе

Васил Дечков

Древна България

I Царство

Гръцко робство

II Царство

III Царство

Статии

Теми:

Произход и поселения на българите

Св. св. Кирил и Методий и старобългарският език

Юрий Венелин

Православие

Други

Св. св. Кирил и Методий и старобългарският език

Юрий Венелин за църковнославянския език – Григорий Венедиктов

Исторически свидетелства, че Кирило-Методиевият език е български – Васил Дечков

Проф. Александър Милев – виден български филолог – Васил Дечков

Родолюбието на светите братя Кирил и Методий – бл. Теофилакт Български (XI в.)

Поклон пред българската писменост – Станко Михайлов

Сведения за Черноризец Храбър и „За буквите“ – Васил Дечков

Родолюбието на светите братя Кирил и Методий

Откъс из „Пространно житие на св. Климент Охридски“, написано от бл. Теофилакт Охридски (XI в.)

Исторически свидетелства, че Кирило-Методиевият (църковният или старият славянски) език е БЪЛГАРСКИ

Васил Дечков

I Старобългарски източници

II Гръцки източници

III Други славянски източници

IV Арабски източник

I Старобългарски източници:

1) Св. Йоан Екзарх, „Шестоднев“ (м/у 893–913 г.), из Слово за втория ден:

2) „Разумник“, старобългарски апокриф (XI-XII в.)

3) Борилов съборник (1211 г.):

4) Из служба на св. Кирил от Скопски месецослов, XIII в. – седален гл. 8., след 3. песен

5) Приписка от свещеномонах Методий (XIV в.) към Осмогласник (Октоих) Sinaiticus Slavicus 19 (Синайски манастир „Света Екатерина“), л. 217а-217б [10].

6) Григорий Цамблак (нач. XV в.) – Похвално слово за св. Евтимий Търновски:

7) Второ житие на св. Наум (неизвестно време на възникване, запазеният ръкопис е от XVI в.[15])

8) Летописно „Сказание“ (XII–XIII в.) от ръкопис Служебник, намерен в гр. Вроцлав, дн. югозападна Полша

9) „Сказание за превода на Свещеното Писание“ (среднобългарско, запазено в молдовски ръкопис от XVI в.)

II Гръцки източници:

1) Пространно (гръцко) житие на св. Климент Охридски (XI в.), написано от блаж. Теофилакт, архиепископ на Охрид и цяла България

2) Димитрий Хоматиан – Кратко (гръцко) житие на св. Климент Охридски (нач. XIII в.)

3) Трето житие на св. Наум Охридски – преведено на църковнобълг. от гръцките печатни издания, които вероятно се основават на по-стар гръцки ръкопис.

4) Пространно гръцко житие на свети Наум Охридски

III Други славянски източници

1) Чешки – Градищенски летопис (XII в.), написан на латински от чешки (моравски) черноризец

2) Малоруски – Пересопнѝцко Благовестие (XVI в.)

IV Арабска книга, позоваваща се на еврейски пътепис:

1) „Книга за пътища и страни“ на испанския арабин Абу Обеид Ал-Бекри (1066 г).

Заключение:

Поклон пред българската писменост

Юрий Венелин за църковнославянския език

от книгата „Ю. И. Венелин в Българското възраждане“

Григорий Венедиктов

3. Ю. И. Венелин за българския език + 3.4. За езика на първите славянски преводи

Сведения за Черноризец Храбър и „За буквите“

Васил Дечков

Възникване

Личност

Православие

Доводите за съществуването на Бога и православното богословие – Васил Дечков

Антихристиянското гонение срещу Българската православна църква по време на комунистическата власт – Васил Дечков

Положението на руската църква при цар Петра I. Унищожение на Московската патриаршия – Васил Дечков (по св. Серафим Софийски)

Против „девтеро-Исаия“ – проф. Иван Марковски

За една грешка в новобългарския превод на Великия покаен канон от св. Андрей Критски – Васил Дечков

5) Приписка от свещеномонах Методий (XIV в.) към Осмогласник (Октоих) Sinaiticus Slavicus 19 (Синайски манастир „Света Екатерина“), л. 217а-217б ^[10].

7) Второ житие на св. Наум (неизвестно време на възникване, запазеният ръкопис е от XVI в.^[15])

3. Ю. И. Венелин за българския език
+ 3.4. За езика на първите славянски преводи