В днешно време ние, православните християни, често оставяме духът на този век да определя нашите възгледи. По много въпроси отстъпваме пред постоянните напори на света за власт върху истината, вместо да се вслушаме в божественото учение на светите отци на Църквата. Така например под натиска на налагания днес в света глобализъм, ние изоставяме разбирането за родолюбието като християнска добродетел. Какво обаче казва Преданието?
+Нашите нравствени схващания не са несвързани предпочитания, а част от определен светоглед (и неговата ценностна система). Тези въпроси се разглеждат от философията и раздела ѝ етика. Няма как българското като ценност да е над Бога, Който е създал всичко, включително и българите. Православието е истинната вяра, която Бог ни е открил за Него и за цялото творение. Тази истина е всеобхватен светоглед за Твореца и цялото Му творение: човека, животните, природата; народите, моралът, спасението… Без Бог няма философска основа за никакъв морал, всичко става относително. Без всеобщ Законодател, всяко нравствено съждение се свежда до лични предпочитания, а не до разумно обосновани норми. Но ние знаем, че Бог съществува и е Създател и Законодател на вселената. Добро е това, което съответства на Божията воля, а зло е това, което ѝ противоречи. Познание за Божията воля придобиваме от Неговия Закон, който ни е открит в Откровението – Библията (Стария и Новия Завет) и тълкуванията ѝ от светите отци на Църквата. Така че ако човек постави българското над православието, то той вече не би бил православен, тъй като не би следвал нравствената система на православието, а свои предпочитания, извъртащи реда на старшинството в светогледа. Би поставил творението над Твореца.
-Това не означава, че ние се отричаме от българското и българската култура – тъкмо обратното. Както вече споменах, родолюбието е добродетел в православието. Подобно на семейството, което обичаме и почитаме, и за което имаме нравствен дълг да се грижим и жертваме. А народът е разширение на семейството. Всичко това са християнски ценности, с които атеист би могъл да не е съгласен. Казвам го, за да подчертая, че няма някакви „общи“, „неутрални“ ценности, но всички те принадлежат към дадени системи. А истинната система е православието, в която родолюбието е добродетел. Сам Бог е създал (човека, а сетне и) различните народи и /езици. В Стария Завет има строги предписания членовете на Божия народ да не се женят за чужденки (езичнички), да не приемат боговете и обичаите на другите народи. В Новия Завет Дух Светий слиза върху апостолите и ги сподобява с дарбата да говорят на всякакви езици, за да проповядват християнството на всички народи, както им заръчва Христос: „и тъй, идете и научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа и като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал“ (Мат. 28:19-20). Св. ап. Павел дори се моли за своите сънародници по плът – израилтяните, които са отхвърлили Христа: „Истина говоря в Христа, не лъжа, – свидетелствува ми моята съвест чрез Духа Светаго, – че ми е голяма скръб и непрестанна мъка на сърце; молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът, които са израилтяни, на които принадлежи осиновяване и слава, завети и законоположения, богослужение и обещания;“ (Рим. 9:1–4). Св. Юстин Философ (II век) съобщава, че езичниците се възхищавали на християните за родолюбието им. С покръстването на народите за последните се основават цели собствени поместни църкви – Арменска, Грузинска, Българска… Св. Кирил Философ превежда Библията на старобългарски и разбива ереста на тези, които грешно учели, че Бог може да се прославя само на три езика. Когато във война между Русия и Япония православните японци питат своя просветител руснак св. Николай дали да се молят за Япония или за Русия с оглед на вярата и народността си, той им отвръща да се молят за Япония. Монахът светец Паисий Хилендарски полага огромен труд за своята „История славянобългарска“, в която показва правилното отношение на православния християнин към неговия народ. Всекиму са известни неговите думи: „О, неразумний юроде! Поради що се срамиш да се наречеш българин? (…) Но виж, неразумни, от гърците има много народи по-мъдри и по-славни. Оставя ли някой грък своя език и учение и род, както ти, безумни, оставяш и нямаш никакви придобивки от гръцката мъдрост и изтънченост? Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език! По-добра е българската простота и незлобливост.“. Според собствените му думи, св. Паисий пише Историята „в полза на нашия български род, за слава и похвала на нашия Господ Иисус Христос. Нему подобава всяка слава, чест и поклонение с безначалния му Отец и пресветия, преблагия и животворящ негов Дух, сега и винаги и във вечни векове. Амин“. Епископът мъченик Борис Неврокопски в описанието си на пастирските добродетели включва родолюбието и го описва като „възвишена и дейна любов към своя народ и своята Родина и всегдашна готовност да им служим искренно и честно, предано и себеотречено до самопожертвуване“. Всички висши български духовници от царско време следват този принцип. Всичко това са примери за родолюбци, поставящи Бога на първо място, както е правилният ред.
- -Бидейки православни, ние не отричаме културата си, а напротив – живеем и я осъзнаваме така, както са я осъзнавали нашите предци в последните 12 века. Българската култура е дълбоко християнска – азбуката, езикът, писмеността, повечето народни празници и обичаи… Православни светци проповедници са основателите на средновековната българска култура и светоглед. Най-видните наши културни и исторически дейци са духовници и светци – от св. св. Кирил и Методий, св. Климент и Наум Охридски, св. цар Борис Покръстител, до св. Паисий Хилендарски, св. Софроний Врачански, отец Матей Преображенски, отец Неофит Рилски, Неофит Бозвели, епископ Иларион Макариополски и безчислено множество други. Всички те са образци за дейно родолюбие в рамките на православната вяра, която е основата за всяко нравствено съждение.
- -За дообсъждане: етно-филетизмът като обвинение – гръцка измислица, не се приема всеобщо, вкл. от Българската църква.
-„Етно-филетизмът“ е гръцка измислица на принципа „Крадецът вика: „Дръжте крадеца!“
+Това не означава, че ние се отричаме от българското и българската култура – тъкмо обратното. Както вече споменах, родолюбието е добродетел в православието. Подобно на семейството, което обичаме и почитаме, и за което имаме нравствен дълг да се грижим и жертваме. А народът е разширение на семейството. Всичко това са християнски ценности, с които атеист би могъл да не е съгласен. Казвам го, за да подчертая, че няма някакви „общи“, „неутрални“ ценности, но всички те принадлежат към дадени системи. А истинната система е православието, в която родолюбието е добродетел. Сам Бог е създал човека, а сетне и различните народи или езици. В Стария Завет има строги предписания членовете на Божия народ да не се женят за чужденки (езичнички), да не приемат боговете и обичаите на другите народи. В Новия Завет родолюбието продължава и народите не са заличени. Дух Светий слиза върху апостолите и ги сподобява с дарбата да говорят на всякакви езици, за да проповядват християнството на собствения език на всеки един народ, както им заръчва Христос: „и тъй, идете и научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа и като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал“ (Мат. 28:19-20). Св. ап. Павел дори се моли за своите сънародници по плът – израилтяните, които са отхвърлили Христа: „Истина говоря в Христа, не лъжа, – свидетелствува ми моята съвест чрез Духа Светаго, – че ми е голяма скръб и непрестанна мъка на сърце; молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът, които са израилтяни, на които принадлежи осиновяване и слава, завети и законоположения, богослужение и обещания;“ (Рим. 9:1–4). Св. Юстин Философ (II век) съобщава, че езичниците се възхищавали на християните за родолюбието им. С покръстването на народите за последните се основават цели собствени поместни църкви – Арменска, Грузинска, Българска… Св. Кирил Философ превежда Библията на старобългарски и разбива ереста на тези, които грешно учели, че Бог може да се прославя само на три езика. Когато във война между Русия и Япония православните японци питат своя просветител руснак св. Николай дали да се молят за Япония или за Русия с оглед на вярата и народността си, той им отвръща да се молят за Япония. Монахът светец Паисий Хилендарски полага огромен труд за своята „История славянобългарска“. Чрез нея той допринася не само като народен деец и летописец, но и като проникновен богослов, който показва правилното отношение на православния християнин към неговия народ. Всекиму са известни неговите думи: „О, неразумний юроде! Поради що се срамиш да се наречеш българин? (…) Но виж, неразумни, от гърците има много народи по-мъдри и по-славни. Оставя ли някой грък своя език и учение и род, както ти, безумни, оставяш и нямаш никакви придобивки от гръцката мъдрост и изтънченост? Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език! По-добра е българската простота и незлобливост“. Според собствените му думи, св. Паисий пише Историята „в полза на нашия български род, за слава и похвала на нашия Господ Иисус Христос. Нему подобава всяка слава, чест и поклонение с безначалния му Отец и пресветия, преблагия и животворящ негов Дух, сега и винаги и във вечни векове. Амин“. Епископът мъченик Борис Неврокопски в описанието си на пастирските добродетели включва родолюбието и го описва като „възвишена и дейна любов към своя народ и своята Родина и всегдашна готовност да им служим искренно и честно, предано и себеотречено до самопожертвуване“. Всички висши български духовници от царско време следват този принцип. Всичко това са примери за родолюбци, поставящи Бога на първо място, както е правилният ред.
-И защо според теб е нещо нередно да се молиш за собствения си народ? Трябва да не се молим и за семействата си ли? Когато молитвите са споменавали владетеля, това е бил царят на съответната държава, а не на всички народи.
+Бидейки православни, ние не отричаме културата си, а напротив – живеем и я осъзнаваме така, както са я осъзнавали нашите предци в последните 12 века. Българската култура е дълбоко християнска – азбуката, езикът, писмеността, повечето народни празници и обичаи… Православни светци проповедници са основателите на средновековната българска култура и светоглед. Най-видните наши културни и исторически дейци са духовници и светци – от св. св. Кирил и Методий, св. Климент и Наум Охридски, св. цар Борис Покръстител, до св. Паисий Хилендарски, св. Софроний Врачански, отец Матей Преображенски, отец Неофит Рилски, Неофит Бозвели, епископ Иларион Макариополски и безчислено множество други. Всички те са образци за дейно родолюбие в рамките на православната вяра, която е основата за всяко нравствено съждение.
-Разбирам, че се опасяваш от залитане към земното пред небесното, но мисля, че трябва да разглеждаме народа си като разширение на семейството. „Само“ за нашето семейство ли се молим, като го споменаваме в молитвите си? Надяваме ли се на „небесно“ семейство? Проява на „фамилизъм“ и „ксεнофобия“ ли да се молим за семейството си? Има ли място „семейното“ в Църквата? Ако се молим дори за еретиците, как може да не се молим за нашия народ? Дори св. ап. Павел се моли за своите сънародници по плът – израилтяните, които са отхвърлили Христа: „Истина говоря в Христа, не лъжа, – свидетелствува ми моята съвест чрез Духа Светаго, – че ми е голяма скръб и непрестанна мъка на сърце; молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът, които са израилтяни, на които принадлежи осиновяване и слава, завети и законоположения, богослужение и обещания;“ (Рим. 9:1–4). Противопоставянето на Църква и народ е противопоставяне на небесното и земното, своего рода гностицизъм.
+За ерес „етно-филетизъм“ не са чували православните отци допреди 1872 г., когато българите с помощта на турския султан справедливо се отделят от Цариградската патриаршия. Това е предизвикано от лошото отношение на гръцкото духовенство към българите и забраните за използване на български език в богослужението. Желанието на българите не е да поставят народното над вярата, а да почетат народното на своето място във вярата. Т.е. да не позволят потъпкването му от другородци. А обвинението на гърците е, че българите делят църквата по племенен признак. Следователно или ерес „етно-филетизъм“ не съществува, или неини изповедници са гърците, които се стремяли да използват църковната си власт, за да налагат своя род и език на българите. И до днес съществуването на такава ерес не се приема от всички поместни православни църкви, включително от Българската, която вече е в пълно канонично общение с останалите. Такъв е възгледът и на свети Теофан Затворник.
-Частното противоречи ли на общото? Да се молиш за патриарха или певците противоречи ли на общочовешкото спасение? Всяка поместна църква и всеки храм се молят своя предстоятел. Трябва ли всички тези споменавания също да се премахнат?
Въпреки това, мнозина днес смятат, че проявяването на каквато и да е любов и грижа към собствения народ е вид идолопоклонство и няма място в Църквата. И макар да трябва да се пазим от залитане към земното пред небесното, то нима земното (народът) да противоречи на небесното (Църквата)? Както казахме, на-родът е просто разширение на семейството. Нима семейството (домашната църква) няма място в Църквата? Бог да ни пази от такова гностичество. Често се забелязва и отношение, според което споменаването на „православния български народ“ в молитвените прошения в църква било грешно, защото трябвало да се молим за всички православни християни. Но това означава ли, че не трябва да споменаваме и членовете на семейството си в молитва, защото трябва да се молим за всички? Частното противоречи ли на общото? (Изрично има прошения „за този град“ и „за всеки град“...) Да се молим за нашия Патриарх противоречи ли на общочовешкото спасение? Всяка поместна църква и всеки храм се молят своя председател, пеещите, трудещите се и т.н. Трябва ли всички тези споменавания също да се премахнат, защото не са „за всички“?
+Когато още е имало цар, част от тези молитви са споменавали владетеля: „благочестивия наш цар Борис“. Когато богоустановената царска власт е премахната от комунистите, благочестивите наши духовници, по липса на владетел, решават да заменят споменаването на царя със споменаване на народа. НО: 1. Имаме преки свидетелства от жития за приравняване на цар и народ – виж тук. 2. В тези прошения това е бил царят на съответната държава, а не на всички православни народи. 3. Това не са били всички молитви. Освен тези за царя (като например тропара на Честния Кръст), е имало и споменавания на народа или родината (по подобие на „за този град...“), виж пак тук. 4. Другите поместни църкви като Руска и Сръбска също се молят за народа си.
+ +„Само“ за нашето семейство ли се молим, като го споменаваме в молитвите си? Проява на „фамилизъм“ и „ксεнофобия“ ли да се молим за семейството си? Ако се молим дори за еретиците, как може да не се молим за нашия народ? Дори св. ап. Павел се моли за своите сънародници по плът – израилтяните, които са отхвърлили Христа: „Истина говоря в Христа, не лъжа, – свидетелствува ми моята съвест чрез Духа Светаго, – че ми е голяма скръб и непрестанна мъка на сърце; молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът, които са израилтяни, на които принадлежи осиновяване и слава, завети и законоположения, богослужение и обещания;“ (Рим. 9:1–4).
+ + Като обобщение може да се каже, че съществуват три възгледа за отношението към народа сред църковните люде:
+
+ Двете крайности:
1. Родоотстъпничество или отричане (гностически възглед)
+ 2. Издигане като идол над вярата в Бога (езически възглед)
Златната среда:
+ 3. Естествена любов към рода (православен възглед на отците)
Когато говорим за родолюбието в православна светлина, трябва да обърнем внимание на понятието „национализъм“ и различните представи, обвързани с него. Днес често то се използва с отрицателен оттенък, сякаш в него има нездрав стремеж за потисничество над други, самопревъзнасяне или нещо изкуствено. В действителност обаче национализмът (от лат. natio „народ“) възниква като историческо движение, основано на действителните народи и естественото родолюбие, целящо отстояването на своя народ, а не господство и потисничество над другите. Същинският национализъм се проявява особено силно през XIX в. в условията на господство на няколко империи над цялата палитра от народи на европейския континент (а и колониите извън него) – Османска, Австрийска, Руска и т.н. Така например само в Австрийската империя влизат големи части от седем (!) славянски народа, освен останалите. „Национализмът“, т.е. народното движение, целяло освобождаването на тези народи и създаването им на собствени държави, където няма да бъдат потискани чрез забрани за техния език и пр. Подобно на човек, който се застъпва за семейството си, когато то бива потискано – това е отстояване, а не самопревъзнасяне. Под влияние на част от развитието на западноевропейската история някои приемат, че идеята за собствена държава на всеки народ е явление на Новото време, но историята ни доказва точно обратното. Така например византийските летописи (Никита Хоният, XIII в. – посочка) свидетелстват, че царете Асен и Петър, след като възстановили Българското царство, нямало да се спрат, докато не обединят всички българи под една власт. Историята на древните царства – Египетско, Асирийско, Вавилонско, Израилско, Персийско – започва като история на един народ, който основава своя държава, а чак впоследствие, поради голямата си мощ, налага властта си и над други народи. Това означава – съвсем естествено – че империализмът, или явлението една държава да управлява много народи, е вследствие на развитие, а не първоначалното състояние. Най-често в тези случаи управленският фактор се превръща в самоцел и започва да потиска народите с цел укрепване на положението си. С империализма се свързва идеята, че един народ трябва да превзема и потиска други народи – тук вече е нездравото народностното самопревъзнасяне.
@@ -173,3 +182,4 @@ +